Той намести тялото си между краката й, целуна я и си помисли за бебетата, които щяха да имат.
— Не, определено не.
Тя бе стегната, и девствена, и влажна. Етън се опита да забави колкото се може повече мига на влизането в нея, но тя явно не беше на същото мнение.
— Хайде, Ет… Сега! Моля те, стига си се бавил! О, моля те… Искам да запомня това завинаги.
Той проникна в нея и в момента, в който напълно я притежаваше, се вгледа в очите й. Бяха изпълнени със сълзи на любов.
Собственият му поглед се замъгли и дълбочината на любовта му към тази жена го накара да си спомни древните думи на онази първа двойка.
— Плът от моята плът — прошепна той. — Кост от моята кост.
Тя погали бедрата му с длани и повтори:
— Плът от моята плът. Кост от моята кост.
И двамата се усмихнаха. Когато свършиха заедно, и двамата знаеха, че единствено Бог би могъл да създаде нещо толкова съвършено.
Двадесет и втора глава
— Не се приближавай прекалено много, Чип.
— Какво правиш?
Гейб изскърца със зъби.
— Трябва да махна тези стари дъски, за да мога да направя нещо като веранда.
Беше събота следобед и Гейб бе натоварен със задачата да се грижи за Чип. За първи път Рейчъл го беше оставила сам с хлапето, но той много добре знаеше, че не би го направила, ако не трябваше да свърши някаква мистериозна задача в града. Гейб подозираше, че е много доволна, че си е намерила извинение да бъде далеч от него. Откакто бе заявила, че си заминава, тя бе правила всичко възможно, за да поддържа дистанция между тях.
Той подпъхна железния лост под една от прогнилите дъски и силно натисна надолу. Беше й страшно ядосан. Само защото не можеше да има всичко по начина, по който го искаше, тя го изоставяше. Изоставяше ги! Беше я смятал за силна, но се оказа, че не е достатъчно жилава за това. Вместо да покаже упоритост и да се опита да реши проблемите, тя просто бягаше от тях.
— Какво е веранда?
Той изгледа раздразнено детето. Тъкмо се бе отдал на физически задоволяващата го работа, когато Чип бе зарязал дупката, която копаеше в градината, и бе дошъл тук, за да му досажда.
— Това ще бъде нещо подобно на мястото, където обядвахме, когато ходихме в къщата на Роузи миналата събота. А сега се отдръпни, да не би да те ударя, без да искам.
— И защо правиш това?
— Защото така искам — нямаше намерение да обяснява на хлапето, че се е захванал с това, тъй като вече нямаше кой знае какво да се прави в киносалона, а се нуждаеше да се занимава с нещо, за да не полудее.
Беше се почувствал зле още с влизането си в кабината за продажба на билети предната вечер. Беше едва вторият му уикенд в бизнеса, но вече мразеше всичко в него. Би могъл да убие малко време с Етън, ако брат му не беше заминал на някаква конференция в Ноксвил. Кал беше напълно погълнат от семейството си, затова Гейб бе решил да си намери занимание като се захване с верандата.
Каза си, че ще стане хубаво място, където родителите и братята му ще могат да се събират на открито през лятото. Формално къщата принадлежеше на майка му, но тъй като двамата с баща му все още бяха на своята мисионерска работа в Южна Америка, той не би могъл да обсъди с нея плана си. Но беше сигурен, че не би имала нищо против. Никой не се интересуваше от това, което прави, с изключение на Рейчъл. Тя беше единствената, която си позволяваше да го критикува.
Но щеше да си замине след този уикенд. Не знаеше точно кога. Не беше и питал.
Какво, по дяволите, искаше тази жена от него? Беше направил всичко, за да й помогне. Дори й беше предложил да се оженят! Не можеше ли да проумее какво му бе коствало това?
— Мога ли да ти помогна?
Момчето все още си мислеше, че ако се преструва, че с Гейб са приятели, майка му би променила решението си, но всъщност нямаше нищо подобно. Тя бе прекалено упорита, прекалено голям инат и си мислеше, че всичко е толкова просто, че Гейб просто може да се върне към ветеринарната практика само защото тя така иска. Но нямаше как да стане по този начин. Това бе миналото и той не можеше да се върне към него.
— Може би ще имам нужда от помощ малко по-късно — той отново заработи с лоста.
Старото дърво се разцепи и наоколо се разхвърчаха трески. Чип отскочи назад, но едно парче за малко да го удари.
Гейб хвърли лоста на земята.
— Казах ти да не се приближаваш толкова!
Момчето направи обичайното си безплодно движение към своя вече несъществуващ заек.
— Ще уплашиш Туити.
Не Туити беше уплашеният, и двамата го знаеха.
Гейб се почувства много зле, но се опита да говори спокойно.
— Ей там има няколко парчета дърво и дъски. Защо не се опиташ да построиш нещо с тях?