— Нямам чук.
— Преструвай се, че имаш.
— Но ти имаш истински чук. И не се преструваш.
— Това е защото… Добре, виж в кутията с инструментите. Мисля, че там има още един чук — и той продължи работата си.
— Нямам и гвоздеи.
Гейб злобно натисна лоста. Дървото изскърца жално и още една дъска бе откъртена.
— Ти още не можеш да използваш гвоздеи. Само се преструвай.
— Но ти не се преструваш.
Гейб мобилизира всичките си сили, за да запази самообладание.
— Аз съм възрастен.
— Ти не се преструваш, че ме харесваш — каза Едуард разочаровано. — Мама казва, че въпреки всичко ще заминем за Флорида.
— Не мога да направя нищо по въпроса — тросна се Гейб, без да обръща внимание на първата част от коментара на детето.
Чип взе чука и започна да удря с него по една дъска, отново и отново, не с цел да направи нещо, а колкото да вдига шум.
— Аз пък си мисля, че все пак можеш да направиш нещо. Нали си възрастен.
— Да, обаче това, че съм голям, не означава, че всичко става така, както го искам — шумът, вдиган от Едуард, започваше да му лази по нервите. — Занеси тази дъска в градината.
— Искам да стоя тук.
— Прекалено близо си застанал. Опасно е.
— Не, не е.
— Чу ли какво ти казах! — в него започна да се надига гняв.
Гняв към всичко, което бе извън неговия контрол. Смъртта на семейството му. Бягството на Рейчъл.
Киното, което вече мразеше. И това момче. Това крехко момче, което стоеше като непреодолимо препятствие на пътя към единственото спокойствие, което бе успял да намери, откакто бе загубил съпругата и сина си.
— Спри с това шибано чукане!
— Ти каза шибано — момчето с всичка сила тръшна чука на земята.
Той обаче закачи края на едно парче дъска, което излетя към Гейб. Гейб го видя, но нямаше време да реагира достатъчно бързо и дървото го удари точно в коляното.
— Ах, по дяволите! — той се хвърли напред, грабна Чип за ръката и го изправи на крака с рязко движение. — Казах ти да спреш!
Но вместо да се стресне, хлапето се изрепчи насреща му:
— Ти искаш да заминем за Флорида! Ти не се преструваше! Каза, че ще го направиш, но излъга! Ти си един голям шибан задник!
Гейб замахна с ръка и шляпна силно детето по дупето. В продължение на няколко секунди никой от тях не помръдна.
Постепенно Гейб започна да осъзнава какво беше направил. Погледна надолу към дланта си така, сякаш тя вече не му принадлежеше.
— Исусе… — той пусна ръката на момчето.
Ти си толкова нежен, Гейб. Най-нежният мъж, когото съм срещала.
Лицето на Чип се набърчи. Малкият му гръден кош започна да се повдига неравномерно и той се отдръпна назад, сякаш искаше да избяга.
Гейб падна на едното си коляно.
— О, Боже… Чип… Съжалявам. Много съжалявам.
Момчето потърка лакътя си, макар не той да го болеше. Наклони глава на една страна и прехапа долната си устна. Не виждаше Гейб. Всъщност не виждаше нищо. Просто се опитваше да не се разплаче.
И в този момент Гейб най-после видя детето такова, каквото е, а не като отражение на Джейми. Видя едно смело малко момче с разрошена кестенява коса, остри лакти и малка, изкривена от болка уста. Крехко малко момче, което обичаше книжки и да си строи разни неща. Дете, което намираше удовлетворение не в скъпи играчки или последните модели видеоигри, а в това да наблюдава как едно малко врабченце се възстановява и става все по-силно, в събирането на шишарки и в живота с майка си в планината Хартейк, в това да бъде носен на нечии мъжки рамене, преструвайки се, макар и само за кратко, че и той си има баща.
Как бе допуснал да смеси Чип и Джейми в съзнанието си, дори и за момент! Джейми си беше Джейми, уникалното негово дете. И също толкова уникално бе това уязвимо малко момче, което току-що беше ударил.
— Чип…
Детето се отдръпна назад.
— Чип, просто не се сдържах. Бях много ядосан на себе си, а си го изкарах на теб. Това не беше справедливо и искам да ми простиш.
— Добре — кимна Чип, но беше ясно, че никак не му прощава, просто искаше Гейб да го остави на мира.
Гейб наведе глава и се втренчи в земята, без всъщност да вижда нещо.
— Не съм удрял никого откакто бях дете.
Двамата с Кал често биеха Етън. Не защото им беше направил нещо, а понеже и двамата съзнаваха, че той не е силен като тях. Никой навремето не бе предполагал, че Гейб ще се окаже най-слабия от всички.
— Обещавам… — започна той, стремейки се да не обръща внимание на свитото си до болка гърло. — Никога повече няма да те ударя.
Чип отстъпи още крачка назад.
— Двамата с мама заминаваме за Флорида. Няма нужда да се преструваш повече — със сподавено хълцукане той хукна към къщата, оставяйки Гейб по-самотен от всякога.