Рейчъл заключи вратата на апартамента на Кристи и сложи в чантата си резервните ключове, които приятелката й беше оставила. Там постави и автобусните билети, които Кристи бе оставила на кухненската маса още вчера, преди да замине за конференцията. Докато караше обратно към планината Хартейк, тя установи, че се мъчи да запамети всеки завой по пътя, всяка горичка и друга растителност. Вече бе събота и тя възнамеряваше да напусне Салвейшън в понеделник. Оставането й за по-дълго би било прекалено болезнено.
Стигнала бе до извода, че трябва да се научи да гледа позитивно на нещата, ако наистина иска да върви напред в живота. В края на краищата не напускаше Салвейшън с празни ръце. Едуард отново беше здрав. Беше спечелила приятелството на Кристи. И през остатъка от живота си щеше да съхрани спомените за мъж, който бе бил почти великолепен.
Гейб я очакваше на предната веранда. Тя остави ескорта в гаража и докато крачеше към него, изпитваше съжаление с всяка точка от тялото си. Само ако можеше нещата да са по-различни…
Той седеше на най-горното стъпало, подпрял лакти на разтворените си колене, а дланите му висяха между тях. Изглеждаше точно толкова отчаян, колкото се чувстваше.
— Трябва да поговорим — посрещна я унило.
— За какво?
— За Чип — той вдигна очи към нея. — Аз го ударих.
Сърцето й за миг се качи в гърлото. Хукна по стълбите, но Гейб я хвана, преди да е стигнала до входната врата.
— Той е добре. Аз… аз го ударих по дупето. И не беше много силно.
— И мислиш, че това оправя нещата?
— Разбира се, че не. Той не бе направил нищо, с което да заслужи това. Аз никога… никога не съм удрял дете. Просто… — отстъпи назад и прокара ръка през косата си. — Господи, Рейчъл, просто си изпуснах нервите, затова стана така. Казах му, че съжалявам. Казах му, че не е направил нищо лошо. Но той не иска да разбере. А и как ли би могъл да разбере такова нещо?
Тя го гледаше втренчено. Била е толкова заблудена. Въпреки всичките предупредителни знаци, тя някак беше успяла да убеди себе си, че Гейб не би наранил Едуард. Но той го беше направил и фактът, че ги беше оставила насаме заедно, я правеше най-лошата майка на този свят.
Извърна се и се запъти към къщата.
— Едуард!
Той се появи от задния коридор, изглеждаше малък и уязвим. Рейчъл се насили да му се усмихне.
— Хайде, събирай си багажа, партньоре. Ще прекараме следващите две нощи у Кристи. Дори ще ти наема бавачка, така че няма да се налага да идваш в киното тази вечер.
Чу външната врата да се затваря зад гърба й и по разтревоженото изражение на Едуард разбра, че Гейб също е влязъл.
— Сега ли ще заминаваме за Флорида? — попита Едуард.
— Скоро. Но не днес.
Гейб се приближи към тях.
— Казах на майка ти какво се е случило, Чип. Тя е доста разстроена заради мен.
Защо не можеше просто да се махне? Толкова ли не проумяваше, че не можеше да каже нищо, с което да оправдае постъпката си? Ръката й трепереше, когато докосна бузата на сина си.
— Никой няма право да те удря.
— Майка ти е права.
Едуард я изгледа отдолу нагоре.
— Гейб се ядоса, защото блъсках с чука по една дъска, а не биваше. След това аз го нарекох с онази думичка, дето започва със з… — Едуард сниши гласа си до шепот. — Задник.
При други обстоятелства всичко това може би, би изглеждало забавно, но не и сега.
— Въпреки всичко Гейб не е трябвало да те удря. Макар че това, което си направил, да е много лошо. Сега трябва да се извиниш.
Едуард се присламчи към нея за кураж и погледна жално Гейб.
— Извинявай, че те нарекох задник.
Гейб подпря коляно на пода и го изгледа с прямота, каквато не бе демонстрирал никога досега. Сега, когато вече бе прекалено късно, той най-после можеше да погледне сина на Рейчъл в очите.
— Прощавам ти, Чип. И много се надявам, че някой ден и ти ще можеш да ми простиш.
— Вече ти казах, че ти прощавам.
— Да, знам. Но не го мислеше наистина и аз не те обвинявам за това.
Едуард погледна към майка си.
— Ако наистина му простя, ще трябва ли пак да отиваме във Флорида?
— Да — тя почти се задави с тази кратка дума. — Да. Пак ще трябва да заминем. А сега бягай в стаята си и си събери нещата в коша за пране.
Той не се опита да спори повече и Рейчъл бе сигурна, че няма търпение да избяга и от двамата.
В мига, в който детето се изгуби от погледите им, Гейб се обърна към нея.
— Рейч, днес се случи нещо. Когато аз… то беше… Чип не се разплака, но изглеждаше така, сякаш се разпадаше пред погледа ми. Не физически, а духовно.
— Ако се опитваш да поправиш нещата, мога да те уверя, че го правиш по най-неподходящия начин — тя се извърна и тръгна към кухнята, но той я последва по петите.