Когато проблемите му бяха станали обществено достояние, Керъл така и не успя да приеме факта, че човек, който с такава страст проповядваше Евангелието, би могъл да бъде покварен, затова и стовари цялата вина за падението му върху Рейчъл.
Тя бе почти неестествено слаба, с остър нос и издадена брадичка. Очите й бяха толкова черни, колкото и боядисаната й коса, а кожата й бе тънка и бледа.
— Не мога да повярвам, че си се върнала.
— Това е свободна страна — тросна й се Рейчъл.
— Как можеш да показваш лицето си тук?
Желанието й да се защитава изведнъж изчезна. Тя подаде на Едуард един малък самун хляб.
— Вземи това, моля те — и започна да се отдалечава.
Жената забеляза Едуард и лицето й омекна. Тя пристъпи напред и се наведе към него.
— Не съм те виждала откакто беше бебе. А какъв хубав млад мъж си станал вече. Сигурна съм, че много ти липсва татко ти.
Едуард и преди бе заговарян от непознати и това никак не му харесваше. Затова само сви глава между раменете си.
Рейчъл се опита да продължи, но Керъл бързо бутна количката си така, че да препречи целия проход между редовете.
— Господ ни учи, че би трябвало да обичаме грешника и да мразим греха, но в твоя случай това е изключително трудно.
— Сигурна съм, че все пак ще успееш, Керъл, толкова набожна жена като теб.
— Никога няма да научиш колко много пъти съм се молила за теб.
— Спести си молитвите за някой, който наистина ги желае.
— Ти не си желана тук, Рейчъл. Много от нас посветиха живота си на „Храма“. Ние вярвахме и страдахме по начин, който ти никога не би могла да разбереш. Нашата памет е дълга и ако си мислиш, че ще стоим безучастно и ще допуснем отново да се установиш тук, значи много грешиш.
Рейчъл знаеше, че е по-добре да не отговаря, но все пак не се стърпя да се защити.
— Аз също вярвах. Но никой от вас не успя да разбере това.
— Ти вярваше в себе си, в собствените си нужди.
— Ти не знаеш нищо за мен.
— Ако беше показала някакво разкаяние, всички ние бихме могли да ти простим, но ти все още не изпитваш никакъв срам, нали, Рейчъл?
— Няма нищо, за което да се срамувам.
— Той призна греховете си, но ти никога няма да го направиш. Твоят съпруг бе човек на Бога, а ти го провали.
— Дуейн се провали единствено по негова вина… — тя бутна количката, която й препречваше пътя, и поведе Едуард напред.
Преди да успее да се отдалечи достатъчно обаче, някакъв тийнейджър излезе иззад съседния рафт, държейки в ръка няколко пакета с картофен чипс и пакет от шест кутийки с оранжада. Изглеждаше доста хилав, с мръсна русолява коса и три обеци. Джинсите му стояха като торба, а разгърдената му и измачкана риза откриваше черна тениска отдолу. Когато видя Рейчъл, той се спря на място. В първия момент лицето му не изразяваше нищо, след което на него се появи явно враждебна гримаса.
— Какво прави тая тук?
— Рейчъл се е завърнала в Салвейшън — отвърна студено Керъл.
Рейчъл си спомни, че Керъл е разведена и има син, но никога не би могла да разпознае в това момче тихото и скромно изглеждащо дете, което смътно си спомняше.
Тийнейджърът се вторачи в нея. Той в никакъв случай нямаше вид на религиозно отдаден като майка си и Рейчъл просто не можеше да проумее неговата неприкрита враждебност към нея.
Тя бързо се извърна и когато вече вървеше по съседния ред, установи, че цялата трепери. Преди да се бе отдалечила много, тя чу сърдития глас на Керъл:
— Не си въобразявай, че ще ти купя всичките тези боклуци.
— Тогава ще си ги купя сам!
— Не, няма. И въобще не се надявай, че тази вечер ще излезеш с онези твои приятели нехранимайковци.
— Просто ще ходим на кино и ти не можеш да ме спреш.
— Не ме лъжи, Боби! Дъхът ти миришеше на алкохол последния път, когато се прибра след подобно излизане. Много добре знам какво правите с твоите приятели.
— Не знаеш нищо, по дяволите!
Едуард погледна към Рейчъл, в очите му се четеше някакво безпокойство.
— Това майката на момчето ли е?
Рейчъл кимна и забърза към края на реда.
— Те не се ли обичат?
— Сигурна съм, че се обичат. Но си имат проблеми, мъниче.
Докато приключваше с пазаруването, тя осезаемо усещаше вниманието, което привлича. А то варираше от объркани погледи, до осъдително мърморене. Макар да не бе очаквала да я приветстват с добре дошла, мащабите на враждебността, с която се сблъска, я разстроиха. Бяха минали три години, но хората от Салвейшън, Северна Каролина, не бяха забравили нищо.
Докато заедно с Едуард вървяха покрай пътя, носейки скромните си хранителни запаси, тя се опитваше да проумее поведението на Боби Денис спрямо нея. Двамата с майка му явно не се разбираха добре, затова тя се съмняваше, че неговата реакция е просто отражение на чувствата на Керъл. Освен това неговата враждебност изглеждаше някак си по-персонална.