Гейб… Беше очаквала да се появи отдавна тук. Със сигурност се бе върнал. Най-малкото, не би заминал, без да се сбогува с братята си, и тогава, като разбереше какво й се е случило, той, разбира се, щеше да дойде и да я измъкне от това ужасно място.
Може би заради нощта, или поради това, че се чувстваше толкова самотна, но не беше никак убедена, че всичко ще бъде толкова лесно. Доказателствата срещу нея бяха сериозни и нямаше никаква гаранция, че Гейб ще й повярва. А тя определено нямаше никакво обяснение как всичките тези неща се бяха озовали в ескорта.
Би било по-различно, ако я обичаше. Тогава щеше да знае със сърцето си, че е невинна, нали? Но той не я обичаше и сега може би щеше да започне да си мисли лоши неща за нея, както всички останали в Салвейшън.
Прехапа устна и се опита да мисли само за Едуард. Чувството му за сигурност бе толкова крехко и за пореден път бе разбито. Искаше й се да вярва, че Кал ще се грижи за него, но вече не беше сигурна в нищо. През първите няколко часа дори се бе надявала, че ще се появи Джейн, но и това не се бе случило.
Сви се в един ъгъл, чудейки се как бе станало така, че животът я доведе дотук. Не можеше да окаже никаква съпротива на Кал Бонър. Той имаше пари, репутация, уважението на целия град и би я оставил да изгние тук, ако прецени, че това ще е за доброто на брат му.
Външната врата изскърца и тя скочи, чувайки някакъв мъжки глас. Замръзна на мястото си, очаквайки да види Джейк Армстронг, който бе дежурен тази нощ. Но мъжът не беше Джейк и й трябваше известно време, за да разпознае лицето на Ръс Скудър.
С димяща в едната си ръка цигара той спря пред нейната клетка. Беше почти полунощ, доста късно за каквито и да било посещения в затвора, и присъствието му тук я накара да изтръпне.
— Помолих Джейк да ме пусне — каза той, избягвайки погледа й. — Ние с него… големи приятели сме.
— Какво искаш? — тя си напомни, че клетката е заключена, но това не я успокои особено.
— Ами… — той се изкашля и дръпна от цигарата. — Знам, че съм ти длъжник, но гаранцията ти е доста висока, а аз в момента не разполагам с много пари. А чекът, който даде на Лиза, трябва да отиде в специалния фонд.
— Знам — как би могла да му каже, че чекът нямаше да бъде валиден, ако тя не се качи на автобуса в понеделник?
— Беше много мило да ни дадеш всичките тези пари.
Рейчъл не знаеше какво да каже, не знаеше дори и защо е дошъл този мъж, затова реши да замълчи.
— Емили… тя сега е по-добре. Нивото на белите й кръвни телца е много по-ниско. Никой не го очакваше вече — той най-после погледна към нея. — Майката на Лиза смята, че си я излекувала с твоите молитви.
— Не съм.
— Откакто дойде да я видиш, състоянието й се подобрява с всеки изминал ден.
— Радвам се. Но това няма нищо общо с мен.
— И аз така си мислех в началото. Но вече не съм толкова сигурен — челото му се набърчи и той нервно дръпна от цигарата. — Подобрението е толкова бързо и никой от лекарите не може да го обясни. Тя непрекъснато повтаря, че си затворила очи и ръцете ти са били много горещи, когато си я докоснала.
— В стаята беше топло.
— Предполагам. И все пак… — той хвърли цигарата и я стъпка с крак. — Не се чувствам прав по отношение на някой неща. Моето малко момиче… — потърка неспокойно носа си. — Може и да не съм най-добрият баща на света, но тя означава много за мен и ти й помогна — той извади пакета цигари от джоба на ризата си и се загледа в него. — Убедих Джейк да ме пусне при теб тази нощ, тъй като искам да знаеш, че съжалявам за някои неща и че съм ти длъжник. Може би има някой, с когото мога да се свържа, за да ти помогне. Само ми кажи.
— Няма такъв.
— Ако имах парите… — той върна цигарите обратно в джоба.
— Не се притеснявай. Не очаквам да ми платиш гаранцията.
— Наистина бих го направил, но…
— Благодаря. И наистина много се радвам за Емили.
Той леко кимна.
Рейчъл имаше чувството, че иска да й каже още нещо, тъй като се поколеба за миг, но след това тръгна към дъното на коридора. Когато стигна дотам обаче, се извърна към нея.
— Трябва да ти призная нещо — върна се обратно до решетката. — Направих някои неща, с които никак не се гордея.
Рейчъл слушаше мълчаливо, докато й разказваше, че той е отговорен за горящия кръст, за нарязаните гуми, за надписа по стените на вилата, за откраднатото портмоне.
— Винаги съм харесвал Дуейн, харесвах и работата, която имах в „Храма“. Това бе най-доброто работно място, което някога съм имал, и нищо не върви в живота ми оттогава — той отново посегна към цигарите. — Работих за Бонър около две седмици в киносалона, но той ме изгони. След това се появи ти и когато те нае на работа, чашата преля и започнах да те преследвам. Мислех си, че все още дължа нещо на Дуейн. Но така или иначе, това, което направих, не беше хубаво… — най-накрая запали цигарата, поемайки дълбоко дима от нея.