— Вече помислих — прошепна той. — И ти прощавам.
Гейб го целуна по косата, примигна, след това се отдръпна леко назад, колкото да може да погледне в малкото му лице.
— Сега трябва да отида да намеря майка ти. Знам, че сигурно ще се страхуваш, докато тя се върне, затова, ако искаш, промъкни се в стаята на Роузи със завивките си и ще ти направим легло до нейното креватче. Това би ли те накарало да се почувстваш по-добре?
Чип кимна, след това се изхлузи от скута на Гейб и взе възглавницата си.
— Аз съм спял в стаята на Роузи, когато съм бил бебе. Знаеше ли това?
Гейб се усмихна и само кимна с глава.
— Трябва да влезем много тихо, за да не я събудим — каза Чип.
— Да, много тихо — Гейб хвана момчето за ръката и го изведе в коридора.
— Гейб?
— Да?
Чип се спря и го погледна сериозно с широко отворените си очи.
— Иска ми се Джейми също да можеше да спи в стаята на Роузи.
— На мен също, сине — прошепна Гейб. — На мен също.
Би вдигнал целия Салвейшън във въздуха само и само за да измъкне Рейчъл от ареста, но за щастие на обитателите на града веднага след като започна да думка по вратата на къщата на Одел, полицейският шеф се събуди, така че не се наложи да прибягва до крайни мерки.
В седем часа Гейб се разхождаше неспокойно в главната стая на полицейския участък, а очите му бяха като залепени в металната врата, водеща към ареста. При първа възможност възнамеряваше да разкъса брат си на парчета.
Същевременно си даваше сметка, че се опитва да измести вината от себе си. Ако той не беше избягал, нищо подобно не би се случило.
Когато си тръгна от киното, той излезе извън очертанията на областта и се озова в едно крайпътно заведение, в което се отбиваха предимно шофьори на камиони. Там изпи няколко силни кафета, като в същото време се опитваше да се пребори с демоните, които го преследваха. Часовете се точеха и вече бе почти сутрин, когато бе осъзнал, че Рейчъл е права за всичко. Той бе използвал „Гордостта на Каролина“, за да се скрие. Не живееше истински, смислен живот, а просто водеше някакво съществуване. И нямаше смелост да се изправи срещу тази истина.
Вратата се отвори и иззад нея се появи Рейчъл. Влезе в стаята и замръзна на мястото си, когато го видя.
Лицето й беше бледо, косата й — разрошена, роклята — измачкана. На стройните й крака големите черни обувки изглеждаха като бетонни блокове, още една тежест, която я влачеше надолу. Но това, което накара сърцето му да се свие болезнено, бяха очите. Големи, тъжни, несигурни.
Той прекоси бързо стаята и я взе в ръце. Рейчъл се притисна към него и докато потреперваше в прегръдката му, той си помисли за Чип, който бе направил същото малко по-рано. След това вече не мислеше за нищо друго, освен да се държи здраво за тази чувствена и упорита жена, която почти в буквалния смисъл го беше извадила от гроба.
Двадесет и четвърта глава
Рейчъл се притисна силно към гърдите на Гейб. Усещаше как ръцете му се обвиват около нея и едва си поемаше дъх от вълнение.
— Къде е Едуард?
— При Кал и Джейн — той погали косата й. — Добре е.
— Кал…
— Шшт… Не сега.
Полицейският шеф се обади иззад гърба му.
— Имаме доказателства, нали знаеш това.
— Не, нямате — Гейб се отдръпна от нея и заби поглед в Одел. — Аз поставих онези неща в колата, точно преди да замина.
Тя затаи дъх. Гейб лъжеше, ясно го виждаше на лицето му.
— Ти? — изгледа го Одел.
— Точно така. Аз. Рейчъл не знаеше абсолютно нищо за това — стоманената нотка в гласа му предупреждаваше Одел да не му противоречи и полицаят дори и не се опита.
Гейб я прегърна през раменете и я поведе към изхода.
Тъкмо се разсъмваше и когато вдъхна от свежия въздух, тя си помисли, че никога досега не е помирисвала нещо по-хубаво. Видя, че Гейб я води към мерцедес, паркиран в каре, до което имаше надпис „Запазено за началника на полицията“. Трябваха й няколко секунди, за да си спомни, че колата е негова, тъй като досега не го бе виждала да кара нищо друго, освен пикапа си.
— Какво означава това?
Той отвори вратата й.
— Исках да се чувстваш комфортно.
Рейчъл се опита да се усмихне, но без особен успех.
— Качвай се — каза той меко.
Тя не чака да я подканя повторно и след малко вече пътуваха по пустите улици на Салвейшън в почти чисто новата германска машина. Когато излязоха на главния път, той постави ръка върху бедрото й.
— Обещах на Чип, че ще те доведа при него, докато стане време за закуска. Можеш да останеш в колата, докато вляза, за да го взема.