Почувства едва забележимата тръпка, която премина през тялото й.
— Нямам намерение да се боря с теб. Не ми пука чак толкова много.
Той все още не я беше сломил. Всъщност май всичко, което беше постигнал, бе да й осигури работа. Събери боклуците. Почисти тоалетните. Разтвори си краката, за да те изчукам. Нейното примирение го вбеси още повече и той ядно вдигна роклята й до кръста.
— По дяволите! Толкова ли си глупава, че не разбираш какво имам намерение да направя с теб?
Очите й се забиха в неговите без дори да потрепнат.
— А ти толкова ли си глупав, че още не си разбрал, че това няма значение?
Гейб направо онемя. Лицето му се изкриви и дишането му стана още по-учестено. В този момент погледна дявола в очите и там видя собственото си отражение.
Изруга грубо и се отблъсна от нея. Видя частица от розови бикини, след това се чу мекото изшумяване на роклята, която се спусна обратно на мястото си. Всичкият огън в тялото му беше изчезнал.
Отдръпна се от нея възможно най-далече, чак зад тезгяха, и когато проговори, не успя да изтръгне от устата си нищо повече от прегракнал шепот.
— Чакай вънка.
Друга жена би хукнала навън моментално след подобна сцена, но тя не го направи. Просто се отправи към вратата бавно, с високо вдигната глава.
— Вземи парите — подвикна той след нея.
Дори и в този момент я беше подценил. Очакваше да му каже да върви по дяволите и да затръшне вратата след себе си. Но Рейчъл Стоун не страдаше от фалшива гордост. Тя се обърна, събра всичките банкноти и едва тогава излезе от помещението.
Когато вратата зад нея се затвори, той се свлече по тезгяха и седна на пода, обвивайки коленете си с ръце. Взираше се сляпо пред себе си, докато последните две години преминаваха през главата му като някаква стара черно-бяла лента. Едва сега осъзнаваше, че всичко, което се бе случило през тези две години, го бе водило към днешния ден. Хапчетата, пиенето, изолацията.
Преди две години смъртта му бе отнела семейството, а днес го бе лишила и от човечността му. И сега се чудеше дали е прекалено късно, за да си я върне обратно.
Шеста глава
Работата на Етън Бонър предполагаше, че трябва да обича всички, и въпреки това той презираше жената, която в момента седеше до него на предната седалка на неговата тойота. Докато завиваше от алеята, водеща към киносалона по пътя за града, той хвърли един поглед на прекалено слабото й тяло и хлътналите бузи, по които нямаше и следа от някогашния грим. Разрошената маса от тъмнокестенява коса нямаше нищо общо с перфектната прическа, която той си спомняше отпреди три години, когато телевизионните камери я бяха показвали да седи на първия ред в „Храма на Спасението“.
Външният й вид тогава му бе напомнял на някаква комбинация между Присила Пресли по време на ерата на Елвис и старомодна кънтри певица от вътрешността на страната. Но вместо с модерни дрехи, сега тя бе облечена в една избеляла рокля, на която дори едно от копчетата бе пришито допълнително. Изглеждаше едновременно с години по-млада и с десетилетия по-стара от жената, която си спомняше. Само фините й правилни черти и перфектната линия на профила й си бяха все същите.
Зачуди се какво всъщност се е случило между нея и Гейб. И това накара гнева му към нея да се засили още повече. На Гейб и без това му се беше събрало твърде много, в никакъв случай не биваше да се нагърбва и с нейните проблеми.
Погледна в огледалото за обратно виждане и срещна погледа на малкия й син, настанен сред жалката купчина от неща, представляващи покъщнината им: стар куфар, два стари коша за пране със счупени дръжки и картонена кутия, която бе цялата облепена с тиксо.
Тази гледка предизвика в него едновременно яд и чувство за вина. Той още веднъж се беше оказал слаб. Ти знаеше от самото начало, че не съм подходящ за свещеник, но не искаше да го признаеш. Не и ти. Не и Всезнаещия. Е, сега се надявам, че си доволен.
Един глас, който много приличаше на гласа на Клинт Истууд, проехтя в главата на Етън. Стига си се надувал, глупако. Ти си човекът, които се държеше като негодник само преди два дни и отказа да й помогнеш. Така, че недей да обвиняваш мен.
Страхотно! Тъкмо когато се беше надявал на поне малко състрадание от страна на Марион Кънингъм, в главата му проехтяваше Истууд. Изпитвайки някакво примирение, той се запита, защо ли въобще се изненадва.
Етън рядко чуваше онзи Бог, който му се искаше да чуе. Ето и сега, в този момент той се надяваше да чуе госпожа Кънингъм, великата Майка Богиня. Но вместо това чуваше Истууд. Бог Истууд бе строгия Нов Завет. Ти се издъни, глупако, и сега ще си платиш за това.