— Как мислите, госпожо Сноупс, дали аз съм единственият, който се чуди каква част от милионите, които събира вашият съпруг, действително стига до онези сиропиталища в Африка?
Зелените й очи изведнъж се бяха превърнали в две купчета лед и тя му се беше троснала:
— Не бива да вините съпруга ми за това, че има енергията и въображението, необходими, за да запълва всичките места в своя храм в неделя сутрин.
Той не успя да скрие гнева си.
— Аз никога няма да превърна моята служба в евтино представление за никого.
Ако му бе отвърнала също толкова саркастично, може би той щеше да забрави за разговора им, но нейният глас бе омекнал и в него се чувстваше нещо подобно на състрадание.
— Може би точно в това бъркате, отец Бонър. Това не е вашата служба. Тя принадлежи на Бога.
Докато Рейчъл се отдалечаваше, той с неохота осъзна горчивата истина, срещу която се беше изправил. Грандиозният успех на „Храма“ чисто и просто правеше така, че да изпъкват неговите собствени недостатъци.
Макар проповедите му да бяха дълбокомислени и чистосърдечни, те не бяха драматични. Той никога не беше разчувствал богомолците си до сълзи със страстта на своите послания. Той не можеше да лекува болните, нито пък да накара парализираните да проходят и стените на неговата църква никога не се пукаха по шевовете от препълване, дори и преди пристигането на Г. Дуейн Сноупс в Салвейшън.
Може би точно затова неприязънта, която изпитваше към Рейчъл Сноупс, бе толкова лична. Тя бе извадила огледало и го бе накарала да види в него това, което не му се искаше да види — неговата непригодност да бъде свещеник.
Етън зави от магистралата по тесния път, който водеше нагоре към Хартейк и вилата на Ани. Тя се намираше на по-малко от два километра от входа на киносалона.
Рейчъл прибра един кичур коса зад ухото си.
— Съжалявам за баба ти. Ани Глайд бе страхотна жена.
— Ти си я познавала?
— За жалост. Тя изпитваше неприязън към Дуейн още от самото начало и тъй като не можеше да се промъкне покрай бодигардовете му, за да му каже какво мисли за него, го каза на мен.
— Ани беше жена с много ясно изразено мнение за повечето неща.
— Кога почина?
— Преди около пет месеца. Сърцето й не издържа. Изживя живота си чудесно, но въпреки това на нас много ни липсва.
— Оттогава ли е празна къщата й?
— До неотдавна бе необитаема. Моята секретарка, Кристи Браун, живее в нея от две седмици. Договорът й за наем изтече, преди да е готово новото й жилище, затова сега живее тук временно.
Рейчъл сбърчи чело.
— Сигурна съм, че няма да е очарована, че двама непознати се настаняват при нея.
— Това ще бъде само за няколко вечери — отвърна той натъртено.
Рейчъл разбра намека, но реши да го игнорира. Няколко вечери. Щеше да й трябва повечко време, за да се добере до раклата на Кенеди.
Помисли си за жената, която щеше да бъде принудена да приеме в жилището си една непозната заедно със сина й. И то не каква да е непозната, а жената с най-лоша репутация в града. Почувства болка в главата и инстинктивно докосна с пръсти слепоочието си.
Етън изви рязко, за да избегне една дупка, и тя удари рамото си във вратата. Погледна назад, за да се увери, че е Едуард е добре, и видя, че е хванал Хорс за шията. В този момент си спомни за начина, по който я беше хванал Бонър, когато бе плъзнал ръка между бедрата й.
Неговата жестокост бе пресметната и преднамерена, но тогава, защо тя не се беше изплашила? Вече не бе сигурна в нищо, нито в чувствата си, нито дори в объркващата комбинация от самоотвращение и страдание, която си мислеше, че е видяла в очите му. Би трябвало да е бясна от това, което се беше случило, но единственото, което изпитваше в момента, бе изтощение.
Взеха последния завой и колата спря пред една вила с тенекиен покрив, с буренясала градина от едната страна и един ред дървета от другата. Къщата очевидно бе много стара, но наскоро бе боядисвана в бяло. Имаше тъмнозелени жалузи на прозорците и каменен комин. Две дървени стъпала водеха към входната портичка.
Съвсем неочаквано в очите на Рейчъл започнаха да парят сълзи. Това поизоставено, старо място й се струваше като самото олицетворение на думата дом. То изразяваше стабилността, корените, всичко, което искаше заради детето си.
Етън разтовари багажа им до портичката, след това отключи входната врата и се дръпна настрани, за да могат да влязат. Тя затаи дъх. През прозорците проникваха лъчите на късното следобедно слънце, огрявайки стария дървен под и уютната каменна камина. Обзавеждането бе просто: кафяви плетени столове с възглавнички, дървена мивка, над която имаше малка лампа. Един античен шкаф от борово дърво изпълняваше ролята на масичка за кафе. Някой бе напълнил една малка метална лейка с диви цветя и я беше поставил по средата. Беше красиво.