Самата Рейчъл се нанесе в другата необитаема спалня. Тя бе също семпло обзаведена, с легло, направено от кленово дърво, и дървен шкаф с няколко чекмеджета. На пода имаше овален килим, малко пораздърпан по краищата. Едуард също влезе при нея, за да разопаковат нещата.
Тъкмо беше приключила, когато чу, че входната врата се отваря. Затвори очи за момент, за да мобилизира силите си, след това докосна Едуард по ръката.
— Стой тука, миличък, докато избера подходящ момент да те представя.
Една дребна и доста строго изглеждаща жена стоеше точно до входната врата. Изглеждаше само няколко години по-голяма от Рейчъл, вероятно в началото на тридесетте. Бе скромно облечена в бежова блуза, закопчана чак до горе, и права кафява пола. Нямаше никакъв грим и тъмнокестенявата й коса бе права, стигаща почти до раменете.
Когато Рейчъл се приближи по-близо, тя установи, че жената не беше никак грозна, а просто доста сива. Имаше меки, правилни черти и стройни крака, но в нея се усещаше някаква суровост, която засенчваше тези й атрибути и я правеше да изглежда доста по-възрастна от годините си.
— Здравейте — поздрави Рейчъл. — Вие сигурно сте госпожица Браун.
— Аз съм Кристи — жената не изглеждаше враждебно настроена.
По-скоро имаше усещането, че е дълбоко резервирана. Рейчъл почувства, че дланите й се изпотяват. Опитвайки се да ги изтрие незабелязано в крачолите на джинсите си, тя, без да иска пъхна показалеца си в едно от скъсаните места. Бързо го отдръпна, преди да е направила по-голяма беля.
— Аз наистина съжалявам, че се получи така. Отец Бонър все повтаряше, че не бихте имали нищо против да останем тук, но…
— Всичко е наред — Кристи влезе във всекидневната и остави книжната торба, която носеше, върху масата, точно до лейката с диви цветя, след което постави дамската си чанта върху един от кафявите плетени столове.
— Не, не е наред. Знам, че това е ужасно нахално, но просто няма къде другаде да отида в момента.
— Разбирам.
Рейчъл я изгледа подозрително. Тази жена не би могла да бъде доволна, че ще живее под един покрив с най-мразената персона в Салвейшън, но изражението й бе почти непроницаемо.
— Вие знаете коя съм, нали?
— Да, вдовицата на Дуейн Сноупс — тя оправи покривката на диванчето с ефикасност на движението, която явно бе характерна за всичко, което прави.
Рейчъл забеляза, че ръцете й са малки и грациозни, а добре оформените й овални нокти са покрити с безцветен лак.
— Живеенето под един покрив с мен няма да ви направи много популярна в местното общество.
— Опитвам се да правя това, което е правилно — думите й прозвучаха малко престорено, може би защото ги изрече доста вдървено.
— Аз се настаних в свободната стая и сложих сина си в шивалнята. Надявам се, че не съм объркала нещо. Ще се опитаме да не ви се пречкаме колкото се може по-малко.
— Не се притеснявайте — тя погледна към кухнята. — Къде е синчето ви?
Рейчъл се извърна по посока на спалнята.
— Едуард, ела тук, моля те. Малко е срамежлив… — надяваше се, че това обяснение ще накара Кристи да не очаква прекалено много от него.
Едуард се появи на вратата. Беше затъкнал Хорс с главата надолу в ластика на шортите си и се бе втренчил в носовете на маратонките си, сякаш бе направил някаква беля.
— Кристи, това е моят син Едуард. Едуард, ако обичаш, запознай се с госпожица Браун.
— Здрасти… — той така и не вдигна поглед от краката си.
За голямо раздразнение на Рейчъл, Кристи не си направи труда да каже нищо, което би могло да го предразположи към нея, просто стоеше втренчена в него. Май щеше да се получи дори по-зле, отколкото бе очаквала. Последното нещо, от което се нуждаеше Едуард, бе още един враждебно настроен човек около него.
Момчето най-сетне вдигна очи, явно любопитен, защо не беше получил отговор.
Устните на Кристи се разтегнаха в широка усмивка.
— Здравей, Едуард. Пастор Етън ми каза, че ще бъдеш тук. Радвам се да се запозная с теб.
Едуард й се усмихна в отговор.
Кристи взе пакета от масата и се приближи до него.
— Когато разбрах, че ще останеш тук, реших да ти донеса нещо. Надявам се да ти хареса.
Рейчъл наблюдаваше как Кристи коленичи на пода, така че очите им застанаха на едно ниво.
— Донесла си ми подарък? — Едуард бе истински изненадан.
— Нищо особено. Не бях сигурна какво точно харесваш — тя му подаде торбичката.
Момчето я отвори и очите му се разшириха.
— Книга! Нова книга! — изведнъж изражението му се помрачи. — Наистина ли е за мен?