Рейчъл почувства как сърцето й се свива болезнено. Имаше толкова много лоши неща в живота на това дете, че то просто не можеше да повярва, че му се случва нещо хубаво.
— Разбира се, че е за теб. Казва се „Стелалуна“ и в нея се разправя за едно малко прилепче. Искаш ли да ти почета?
Едуард кимна, двамата се наместиха на дивана и Кристи започна да чете. Рейчъл ги наблюдаваше и чувстваше как някаква буца се уголемява все повече на гърлото й. Той прекъсваше Кристи с въпроси, на които тя търпеливо отговаряше, и с напредването на четенето нейната сивота постепенно изчезваше. Смееше се на бърборенето му, очите й искряха и вече изглеждаше почти красива.
Това общуване продължи и по време на вечерята, която Кристи настоя да прекарат заедно. Рейчъл ядеше пестеливо, тъй като не искаше да лишава Едуард дори от една хапка от пилешкото роле, което той лакомо поглъщаше. С чувство на изключително задоволство тя наблюдаваше как храната изчезва в устата му.
След вечеря Рейчъл настоя да почисти кухнята, но Кристи не искаше да й позволи да го направи сама. Докато Едуард седеше на пътната врата със скъпоценната си книга, двете жени работеха в някаква напрегната тишина.
Най-накрая Кристи наруши мълчанието.
— Мислила ли си да дадеш Едуард на детска градина? Към църквата разполагаме с такава, с всички удобства в нея.
Бузите на Рейчъл поруменяха. Едуард действително имаше нужда да бъде с други деца, а и би му се отразило много добре да бъде отделен от нея поне за малко време.
— Страхувам се, че точно сега не мога да си позволя такова нещо.
Кристи се поколеба.
— Но това няма да ти струва нищо. Разполагаме с известна сума, предназначена за стипендии, и съм сигурна, че той ще удовлетвори условията за такава помощ.
— Стипендия ли?
Кристи избягна погледа й.
— Нека да го взема с мен, когато отивам на работа утре. Ще уредя всичко.
Нямаше никакви стипендии. Това си беше чиста благотворителност и на Рейчъл страшно много й се искаше да откаже. Но не можеше да си позволи да демонстрира гордост за нещо, което засягаше сина й.
— Благодаря — промълви тихо тя. — Ще ти бъда много признателна.
Състраданието, което видя в погледа на Кристи, я накара да се изчерви от срам.
Същата тази нощ, след като Едуард беше заспал, тя излезе тихо през задната врата и се насочи към дървените стълби. Те изскърцаха в момента, в който светна с фенерчето, което се беше сетила да вземе от жабката на импалата, преди колата да бъде откарана. Макар да беше толкова уморена, че краката й се подкосяваха, имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да си позволи да спи.
Държейки светлината ниско към земята, тя прекоси линията, която образуваха дърветата зад къщата, и тръгна по една тясна пътечка, която се виеше нагоре към гората. Тръгна по нея, осветявайки препятствията пред себе си, за да не се спъне някъде.
Някакъв клон я зашлеви по бузата, след това чу гукането на нощна птица. Беше израснала в селски район и обичаше да бъде навън през нощта, да бъде сама в тишината. Сега обаче едва успяваше да се концентрира дотолкова, че да поставя единия си крак пред другия и да се придвижва напред.
Вилата на Ани Глайд бе разположена високо в планината Хартейк, на по-малко от километър от мястото, накъдето се беше запътила Рейчъл, но въпреки това тя трябваше да спира на няколко пъти, за да си почива. В крайна сметка й бе необходим почти половин час, докато достигне до билото. Когато най-после стигна, тя се строполи върху една малка скала и погледна надолу към другата страна на планината. Надолу, към къщата, в която бе живяла с Г. Дуейн Сноупс.
Тя си седеше все така в долината пред нея, построена с кървави пари и измама. Прозорците бяха тъмни и на лунната светлина можеше да се видят контурите на цялата сграда, но не и детайлите й. Но на Рейчъл не й беше необходима светлина, за да си спомни колко грозна бе тази къща, колко претрупана и фалшива бе тя, също като Дуейн.
Безвкусно построената сграда олицетворяваше представата му за южна плантация. Пътната врата бе направена от ковано желязо, украсено със златни молещи се ръце, а екстериорът на къщата включваше шест бели масивни колони и балкон, украсен с грозна златна решетка. Вътре къщата бе изпълнена с напомнящ за гробници черен мрамор, претрупани полилеи, гирлянди, пискюли и огледала, като върха на всичко това бе един мраморен фонтан във фоайето, оборудван с разноцветни светлини, по средата на който се издигаше статуята на гръцка девица с гърди на звезда от шоубизнеса. Зачуди се дали Кал Бонър и жена му имаха достатъчно добър вкус, за да махнат фонтана, но пък не можеше да си представи, че някой, притежаващ добър вкус, въобще би купил тази ужасна къща.