Пътят надолу бе стръмен, но тя го бе минавала много пъти през четирите години, когато бе живяла там, докато се опитваше да избяга от потисничеството на брака си чрез утринните си разходки. Една част от нея искаше да тръгне по този път още тази нощ, но тя си наложи да бъде по-предпазлива. Не само че не разполагаше с необходимите й за това сили, но трябваше да бъде и значително по-добре подготвена.
Скоро. Скоро ще се спусне по планината Хартейк и ще си възвърне това, което принадлежеше на сина й.
Седма глава
След инцидента в снекбара, Рейчъл мразеше да се изправя отново лице в лице с Гейб, но през следващите няколко дни той не правеше нищо друго, освен да я затрупва със заповеди, след което сякаш забравяше за нея, докато се занимаваше със собствената си работа. Говореше малко, никога не я гледаше в очите и като цяло й напомняше за човек, който изтърпява някакво тежко наказание.
През нощта тя се отдаваше на дълбок сън, който бе естествена последица от изтощението й. Беше се надявала, че редовното физическо натоварване ще подобри кондицията й, но виенето на свят и отпадналостта продължаваха. В петък следобед, докато боядисваше вътрешността на билетната будка, тя почти припадна.
Пикапът на Бонър зави от пътя по алеята към киното точно в момента, в който тя с огромни усилия се изправяше на крака. Сърцето й затуптя учестено, когато чу, че автомобилът намалява скорост. Опита се да разбере какво е забелязал, но каменното изражение на лицето му не й даде никаква информация. Тя грабна четката и направи неприязнена гримаса по негов адрес, сякаш прекъсваше работата й и той отмина.
Кристи прояви желание да се грижи за Едуард в събота, когато също трябваше да работи, и Рейчъл прие с благодарност. В същото време си даваше сметка, че не бива да продължава да утежнява живота на съквартирантката си. Ако имаше достатъчно късмет, следващата събота да е все още в Салвейшън, реши, че ще вземе детето със себе си, независимо дали това би се понравило на Бонър, или не.
За нещастие плановете й да се спусне надолу по планината и да се промъкне в бившата си къща на следващата нощ, след като бе ходила на разузнаване бяха осуетени от силна буря, придружена с проливен дъжд. Ако можеше да отиде дотам с кола, всичко би било много по-лесно, но заключените пътни врати правеха това невъзможно. В понеделник, точно една седмица след като колата й се бе счупила пред „Гордостта на Каролина“, тя си обеща, че ще осъществи това, което бе замислила, на следващата нощ.
Денят бе облачен, но сух и в късната утрин се появиха дори слънчеви лъчи. През цялата сутрин тя бе боядисвала металните стени на кабинките в тоалетните с емайлова боя, като същевременно кроеше планове как точно ще се промъкне в къщата. Работата не беше тежка и ако не беше виенето на свят и постоянната умора, която изпитваше дори и след почивния си ден, тя дори би й доставяла удоволствие.
Наведе се напред, като с едната си ръка придържаше синята си рокля, докато с другата потапяше валяка за боядисване в легена с боята. Да боядисваш, облечен в рокля, бе идиотско, но тя просто нямаше избор. В събота джинсите й окончателно се бяха разпрали на седалото, и то така, че повече не можеха да бъдат закърпени.
— Донесох ти обяд.
Тя се извърна и видя Бонър, застанал на входната врата. В ръката си държеше торбичка, явно изпратена от ресторант за бързо хранене. Рейчъл го изгледа подозрително. Беше се държал много резервирано след онази случка в снекбара миналата сряда. Защо ли сега се опитваше да скъси дистанцията?
— Отсега нататък искам да си носиш обяд. И да прекъсваш работа за достатъчно дълго време, за да го изяждаш — продължи той намръщено.
Тя се застави да срещне погледа на мъртвите му сребърни очи, с което искаше да му покаже, че държанието му в стил Джак Изкормвача никак не я е уплашило.
— На кого му трябва храна? Твоята усмивка е достатъчна, за да ме държи сита в продължение на седмици.
Той не обърна внимание на сарказма й и остави торбичката в една от мивките. Рейчъл очакваше да си тръгне, но той се приближи към нея, за да огледа работата й.
— Ще трябва да се мине повторно — каза тя, стараейки се да звучи бодро. — Тези стари графити се заличават много трудно.
Той кимна към вратата, която току-що бе боядисана.
— Гледай да пазиш тези нови панти. Не искам да се зацапват с боя.
Рейчъл остави валяка в легена и избърса ръцете си в един парцал.
— Така и не мога да проумея, защо не си избрал чисто бяла боя вместо това бозаво сиво — въобще не й пукаше за цвета.
Единственото нещо, което имаше значение, бе да си запази работата и да не му позволи да разбере колко малко енергия й бе останала дори и за най-елементарните задачи.