За миг единият край на устата му отново се разтегна в пестелива усмивка, но след това обичайното му мрачно изражение се върна на мястото си. Явно времето му за гърчене бе приключило.
Той посочи към нея с лимонадената кутия.
— Нямаш ли някакви джинси? Кажи ми, що за идиот трябва да си, за да вършиш подобна работа в рокля?
Някой, който няма какво друго да облече, помисли си тя. Нямаше намерение да похарчи дори и едно пени за облекло за себе си, не и когато на Едуард всичките дрехи непрекъснато му отесняваха.
— Много обичам роклите, Бонър. Те ме карат да се чувствам сладка и женствена.
— В комбинация с тези обувки ли? — той огледа грубите й черни оксфордки с презрение.
— Какво да ти кажа… Просто робувам на модата.
— Дрън-дрън. Онези, старите ти джинси се разпраха, нали? Ами купи си някакви нови тогава. Не, аз ще ти ги купя. Ще приемем, че това е работната ти униформа.
Вече я бе виждал на няколко пъти да преглъща гордостта си, но това винаги бе в случаите, когато ставаше въпрос за сина й. А сега не беше така и затова тя дори не направи усилие да скрие презрението си.
— Ако ти ги купиш, ти ще си ги и носиш.
Минаха няколко секунди, през които той сякаш й вземаше мерките.
— Ти си много жилава, нали?
— Най-жилавата.
— Толкова жилава, че дори не се нуждаеш от храна — погледът му се спря на пакета в скута й. — Имаш ли намерение да ги ядеш тези картофи, или само ще си играеш с тях?
— Казах ти вече, не съм гладна.
— Това сигурно обяснява, защо изглеждаш като скелет. Страдаш от анорексия, нали?
— Бедните хора не боледуват от анорексия — тя набута второ парче картоф в устата си.
Толкова беше хубаво, че й се прииска да напъха целия пакет. В същото време изпитваше вина задето лишава Едуард дори и само от една част от храна, на която той толкова би се зарадвал.
— Кристи ми каза, че почти нищо не ядеш.
Доста се подразни от факта, че Кристи явно докладва на Гейб зад гърба й.
— Това не е нейна работа.
— И така, защо не се храниш?
— Добре, прав си. Страдам от анорексия. А сега нека да приключим с тази тема, искаш ли?
— Бедните хора не боледуват от анорексия.
Тя не каза нищо и лапна още един картоф.
— Опитай и хамбургера.
— Вегетарианка съм.
— Но с Кристи си яла месо.
— Абе ти да не би да си хранителна полиция?
— Не мога да разбера. Освен ако… — той я изгледа с проницателен поглед. — Още първия ден, когато припадна, аз ти дадох парче кейк, а ти се опита да го дадеш на сина си.
Тя се вдърви.
— Това е обяснението, нали? Даваш храната си на хлапето.
— Името му е Едуард и това, което правя с храната, си е начело на списъка на нещата, които въобще не са твоя работа.
Той я изгледа втренчено и поклати глава.
— Това е лудост. И ти го знаеш, нали? Момчето ти получава достатъчно много храна. А ти си тази, която гладува до смърт.
— Няма да говоря повече за това.
— По дяволите, Рейчъл! Ти наистина не си с всичкия си…
— Не, не е така!
— Обясни ми го тогава.
— Няма какво да ти обяснявам. Освен това ти си последният човек, който може да ми говори за подобни неща. Ако случайно не си го осъзнал, си прекосил границата между нормалното и ненормалното много по-рано от мен.
— Може би това е причината да се разбираме толкова добре.
Каза го толкова меко, че тя почти се засмя. Погледна оттатък екрана към Хартейк и си спомни колко много бе обичала тази планина, когато Дуейн за пръв път я беше довел тук. Когато бе гледала към зелената безбрежност от прозореца на спалнята си, тя се бе чувствала така, сякаш се докосва до лицето на Бога.
Погледна към Гейб и за един много кратък миг видя пред себе си едно човешко същество, а не враг. Видя човек, който бе толкова отчаян от живота, колкото и тя самата, и също толкова решен да не го показва.
Гейб отпусна глава върху металната пръчка зад себе си и погледна към нея.
— Момчето ти… Той получава добра храна всяка вечер, нали?
Чувството за съпричастност изведнъж изчезна.
— Пак ли се връщаме на това?
— Просто отговори на въпроса ми. Получава ли добра вечеря?
Тя кимна неохотно.
— А закуска? — продължи той.
— Предполагам.
— В детската градина им дават сандвичи и обилен обяд. Бас хващам, че или ти или Кристи всеки ден му връчвате по един сандвич, когато се прибере вкъщи.
Но какво ще стане следващия месец, мислеше си тя. Ами следващата година?
Изведнъж през нея премина тръпка. Той я буташе към нещо опасно.
— Рейчъл — продължи тихо Гейб, — на тази история с лишаването ти от храна трябва да се сложи край.
— Ти въобще нямаш представа за какво говориш.
— Тогава обясни ми.