Той поздрави Трейси Лонгбен и Сара Къртис, и с двете беше връстник, след това изказа съчувствието си на Остин Лонгбен заради счупената му китка и се възхити на новите розови маратонки на Тейлър Къртис. С крайчеца на окото си забеляза, че най-отстрани самотно е застанал Едуард Сноупс.
Стоун, напомни си той, не Сноупс. Фамилното име на момчето бе официално променено. Жалко, че Рейчъл не бе направила нещо и за първото му име. Защо ли не го наричаше Еди или Тед?
Почувства, че нещо гризе съвестта му. Момчето беше вече за трети ден в детската градина, а Етън дори веднъж не се бе приближил до него. В края на краищата не беше грешка на Едуард това, че родителите му са измамници, и Етън нямаше никакво основание да го пренебрегва, ако се изключи безпочвения му гняв.
Спомни си за вчерашното телефонно обаждане на Керъл Денис. Неговият гняв беше нищо в сравнение с нейния. Беше бясна, че е разрешил на Рейчъл да остане във вилата на Ани, а той пък не искаше да замесва Гейб във всичко това, затова и не й каза, че това е било решение на брат му.
Беше се опитал да разговаря спокойно с нея, меко напомняйки й, че трябва да са много внимателни, когато осъждат някого, дори и да е умрял преди много време, но тя не искаше и да чуе аргументите му.
Никак не му се искаше да влиза в конфликт с Керъл. Макар религията, която тя изповядваше, да бе по-ограничителна от неговата, това бе една дълбоко набожна жена, допринесла много за доброто на града.
— Ако й разрешите да остане по-дълго в тази къща, пасторе — бе му казала тя, — това неминуемо ще рефлектира върху авторитета ви, а аз не мисля, че бихте желали това.
Макар че беше права, поведението й го беше подразнило.
— Е, ще гледам да се оправя някак си, ако се стигне дотам — бе отговорил той колкото може по-меко.
Сега се запъти към Едуард и му се усмихна.
— Здрасти, приятел. Как мина денят ти?
— Добре.
Детето вдигна към него големите си кафяви очи. Имаше малко лунички по кожата около носа си, но иначе бе доста хубаво хлапе и Етън реши, че го харесва.
— Имаш ли си вече приятели?
Едуард не отговори.
— Може би на другите деца ще им трябва известно време, за да свикнат с теб, но рано или късно и това ще се случи.
Момчето отново погледна към него и примигна.
— Мислиш ли, че Кристи може да е забравила да дойде да ме вземе?
— Кристи никога нищо не забравя, Едуард. На нея винаги може да се разчита.
Кристи дочу думите на Етън, тъй като точно в този момент се приближаваше откъм гърба им. Да се разчита. Това бе всичко, което значеше тя за Етън Бонър. Добрата стара Кристи Браун, на която винаги може да се разчита. Кристи ще направи това. Кристи ще се погрижи за онова.
Тя въздъхна незабележимо. А какво очакваше? Трябваше ли да се надява Етън да я гледа с очите, с които гледаше Лора Делапино само преди няколко секунди? Никак не бе вероятно. Лора бе красива и надарена и Кристи въобще не можеше да се сравнява с нея. Тя обаче си имаше своята гордост и с течение на годините се бе научила да скрива болезнената си срамежливост зад една почти брутална работоспособност. Можеше да свърши всичко, което имаше за вършене. Всичко, освен да спечели сърцето на Етън Бонър.
— Кристи!
Лицето на Едуард светна, когато я видя, и тя почувства как по тялото й се разлива топлина. Обичаше децата. Можеше да се отпусне с тях и да бъда такава, каквато е. Би предпочела да работи в детската градина, отколкото да е църковна секретарка и щеше да напусне тази работа още преди години, ако не се нуждаеше толкова отчаяно да бъде близо до Етън Бонър. След като не можеше да й бъде любовник, бе се задоволила и с това да изпълнява ролята на секретарка.
Докато приклякаше, за да се възхити на колажа, нарисуван от Едуард през деня, тя си помисли, че бе влюбена в Етън вече повече от двадесет години. Ясно си спомняше как го бе наблюдавала от прозореца на класната си стая, когато бе още третокласничка, как той излиза в междучасие с четвъртокласниците. Тогава той бе също толкова ослепителен колкото и сега, най-красивото момче, което някога бе виждала. Винаги се бе държал любезно с нея, но всъщност той се бе държал по същия начин с всички около себе си. Дори и още като дете Етън бе по-различен от останалите — по-чувствителен, по-малко склонен към закачки.
Не беше и буен, това бе характерно само за по-големия му брат. Още си спомняше деня, в който Етън се бе сбил с Д. Ж. Лоубах, един от най-големите побойници в училището, и му беше разкървавил носа. След това обаче се бе почувствал гузен и бе отишъл в дома на Д. Ж., за да се сдобрят. Последният все още обичаше да разказва тази история на срещите на дяконите.