Докато се изправяше и хващаше Едуард за ръката, тя почувства полъха на тежък, чувствен парфюм.
— Здрасти, Ет.
— Здравей, Лора.
Лора се усмихна приятелски на Кристи и тя почувства как сърцето й се свива от завист. Как бе възможно някой жени да са с такова самочувствие?
Помисли си за Рейчъл Стоун и се зачуди откъде ли извира куражът й. Въпреки всичките ужасни неща, които се разправяха в града за нея, Кристи я харесваше, дори й се възхищаваше. Беше сигурна, че никога не би имала дързостта да се изправи срещу хората по начина, по който го правеше Рейчъл.
Вече бе чула за срещата на съквартирантката си с Керъл Денис в супермаркета, а вчера Рейчъл се бе изправила и срещу Гари Прет в аптеката. Мащабите на хорската враждебност разстройваха Кристи. Тя лично не вярваше, че Рейчъл е била виновна за алчността на Дуейн Сноупс и не можеше да проумее как хора, които наричаха себе си християни, могат да са толкова враждебни и отмъстителни.
Чудеше се какво ли си мисли Рейчъл за нея. Вероятно нищо. Хората забелязваха съществуването й, само когато нещо трябваше да се свърши. През другото време тя беше като бял тапет.
— Хей, Ет — обади се в този момент Лора, — защо не наминеш тази вечер към нас да хапнем по една пържола — тя присви леко устни, сякаш за да заглади червилото си.
За частица от секундата очите на Етън се задържаха върху устата й, след което той й се усмихна по същия открит, приятелски начин, по който се усмихваше и на възрастните жени от конгрегацията си.
— О, бих дошъл с голямо удоволствие, но се налага да поработя над утрешната си проповед.
Лора настоя, но той все пак успя да отклони поканата й без кой знае какво усилие. Кристи подозираше, че той просто не може да се довери на себе си и да остане насаме с Лора.
Нещо болезнено жегна сърцето й. Етън винаги се доверяваше на себе си да остане насаме с нея.
Осма глава
Рейчъл държеше лъча на фенерчето ниско. Когато наближи задната част на къщата, в която бе изтърпяла толкова много унижения, тя облече пуловера, който дотогава бе само наметнала, опитвайки се да се спаси от студа, който идваше както от хладния нощен бриз, така и отвътре, от самата нея. Къщата бе напълно тъмна, също толкова тъмна беше навремето и душата на Дуейн Сноупс.
Макар нощта да беше облачна и видимостта много малка, тя много добре знаеше накъде върви и дори откъслечните проблясъци на сивата лунна светлина й бяха достатъчни, за да се ориентира по виещата се планинска пътека. Изпоцапаната с боя долна част на роклята й се закачи в някакви храсти. Докато се освобождаваше от бодлите, си помисли, че скоро наистина ще трябва да си купи някаква дреха. Но решителността й да полага по-големи грижи за себе си не се простираше чак до такива луксове като облекло, затова реши засега да отложи тази покупка.
Просто не можеше да повярва колко различно се чувстваше, когато бе сита. Днес беше нейният ред да приготви вечерята и бе изяла една цяла порция. Макар все още да чувстваше умората, виенето на свят бе престанало и тя се чувстваше много по-силна.
Къщата се извиси отпред й. Тя се запъти към задната врата и загаси фенерчето. Тази врата водеше към пералното помещение, а оттам към кухнята. Надяваше се, че Кал Бонър не е инсталирал охранителна система. Когато двамата с Дуейн живееха тук, единственият им проблем бяха прекалено фанатизираните последователи, но масивните врати с дистанционно управление откъм пътя ги бяха опазвали от тях.
Надяваше се и че не са сменили ключалките. Пъхна ръка в джоба на пуловера си и извади един ключ, нанизан на лилава пластмасова гривна, която навремето слагаше на ръката си винаги когато отиваше на разходка нагоре в планината. Това й беше резервният ключ, единственият, който полицаите не бяха й отнели. Бе го намерила няколко седмици след като я бяха изхвърлили от къщата, в джоба на същия този пуловер. Ако ключалката бе сменена, щеше да се наложи да счупи едно от стъклата на задните прозорци.
Но ключът ставаше. Ключалката се запъна леко на същото място, на което си спомняше, че го правеше и преди, и след като леко размърда ключа, превъртя. Някакво чувство на нереалност я завладя в мига, в който влезе в помещението. Миришеше на влага, а тъмнината бе толкова непрогледна, че трябваше да се придържа към стената, за да се придвижи до отсрещната врата. Отвори я и влезе в кухнята.
Винаги бе мразила тази стая с нейния черен мраморен под, гранитен тезгях и кристален полилей, който би бил много по-подходящ за главната зала на някоя опера, отколкото за една кухня. Перфектният външен вид на Дуейн и заучените му маниери прикриваха човек, който се е родил беден и се нуждае от разкош и разточителство около себе си, за да се чувства важен. Ето защо той винаги бе харесвал тази безвкусна къща.