Макар да беше тъмно, тя познаваше тази стая достатъчно добре, за да намери пътя покрай барплота до другата врата, която вече водеше към всекидневната. Макар къщата да беше пуста, тя се движеше колкото се може по-тихо, толкова безшумно, колкото позволяваха грубите й обувки. Откъм плъзгащите се стъклени врати влизаше достатъчно лунна светлина, за да може да установи, че и тук нищо не е променено. В потискащата тишина на празната къща тя прекоси стаята към задния коридор и, вече с помощта на фенерчето, се приближи към кабинета на Дуейн.
Това бе една огромна стая с готическа мебелировка и тежки завеси, която отразяваше представата на Дуейн за нещо, което би било достойно за ползване от член на британското кралско семейство. Една бърза разходка с лъча на фенерчето по стените показа, че ловните трофеи, закачени по стените, бяха изчезнали. Нямаше я и раклата на Кенеди.
И сега какво? Тя реши да рискува и да включи настолната лампа на бюрото. То бе почистено от всякакви документи и на него бяха наредени нов телефон, компютър и факс апарат. Тя се обърна към рафта, където бе видяла раклата на Кенеди на снимката, и зърна само купчина книги.
Сърцето й се сви. Започна да претърсва стаята, но не й бе необходимо много време, за да се убеди, че раклата е изчезнала. Загаси лампата на бюрото и се тръшна на кушетката, на която бяха фотографирани Кал Бонър и съпругата му. Защо си бе мислила, че ще се справи лесно, след като всичко й вървеше наопаки? Щеше да се наложи да претърси цялата къща, надявайки се, че ракличката просто е била преместена някъде другаде, а не изнесена оттук.
Използвайки лъча на фенерчето, тя бързо претърси всекидневната и трапезарията, след това прекоси фоайето, минавайки покрай мраморния фонтан, който, слава богу, не беше осветен. Пред спалните на горния етаж имаше вътрешен балкон, чийто парапет бе направен от позлатено ковано желязо. Докато се изкачваше по витото стълбище, тя се почувства някак си странно дезориентирана, сякаш въобще не бяха изминали три години и Дуейн бе още жив.
Беше се запознала с него, когато той бе на първия си поход в Средния запад. Индиананолис бе една от спирките му в турнето от осемнадесет града, което бе предприел, за да разшири телевизионната си аудитория. Повечето от членовете на нейната малка църква бяха проявили желание да помогнат на начинанието му и Рейчъл бе определена да бъде една от тези, които излизаха заедно с него на сцената, роля, която, както бе научила впоследствие, винаги бе възлагана на най-атрактивните доброволки.
По онова време бе на двадесет години и просто не можа да повярва на късмета си, когато един от членовете на екипа му й беше възложил да занесе на Дуейн тесте предварително подбрани молитвени талони. Тя щеше да се срещне с известния евангелист очи в очи! Ръката й трепереше, когато почука на вратата на гримьорната му.
— Влез.
Тя колебливо бе отворила вратата, достатъчно, за да види Г. Дуейн Сноупс, застанал пред добре осветеното огледало. Прокарваше една посребрена четка през гъстата си руса коса, толкова привлекателно побеляла по слепоочията. Той й се усмихна в огледалото и Рейчъл почувства с пълна сила обаянието, което излъчваше този човек.
— Влез, скъпа.
Пулсът й се учести и дланите й овлажняха. Беше много развълнувана. Той се обърна, усмивката му стана още по-широка и тя дори забрави да диша.
Знаеше историята на Дуейн Сноупс. Бивш тютюнев брокер от Северна Каролина, който получил просветление преди около десет години и тръгнал да обикаля страната като пътуващ евангелист. Сега бе на тридесет и седем, и благодарение на кабелната телевизия се бе превърнал в най-известния евангелист в страната.
Неговият магнетичен глас, привлекателната му външност, чаровната му усмивка и обаятелната му личност бяха направени като по поръчка за телевизията. Жените моментално се влюбваха в него; мъжете го приемаха като свой човек. Бедните и възрастните, които съставляваха основната част от аудиторията му, вярваха безрезервно, когато им обещаваше здраве, благополучие и щастие. И за разлика от низвергнатите телеевангелисти от осемдесетте години, всички го смятаха за човек, на когото могат да се доверят.
Как би могъл да не вярваш на човек, който толкова открито говори за собствените си недостатъци? С момчешка сериозност той бе признал за слабостта си към алкохола, която бе преодолял преди десет години, когато получил просветлението. Доверяваше също, че го привличат красивите жени и че непрекъснато се бори с този си недостатък. По собствените му признания, първият му брак се бил провалил заради многобройните му флиртове и той молеше телевизионната си аудитория да се моли за него, за да успее да се пребори с женкарството си. Този човек бе някаква комбинация между емоционалните, заклеймяващи молитви на Джими Суогарт и кротките, изпълнени с любов към Бога проповеди на Джим Бекър. А това бе една непобедима комбинация.