Тя се опита да загърби неприятните спомени и натисна дръжката.
След като Кал Бонър и съпругата му живееха в Чапел хил, къщата би трябвало да е празна, но в мига, в който пристъпи в стаята, Рейчъл вече знаеше, че не е така. Чу се изскърцване на легло, някой се размърда… Изплашена до смърт, тя бързо обходи стаята с лъча на фенерчето. След секунда той се спря в бледо сребристите очи на Гейбриъл Бонър.
Беше гол. Чаршафът, с който бе завит, се бе смъкнал надолу и откриваше стегнат корем и мускулестото му бедро. Тъмната му, прекалено дълга коса бе разрошена, а иначе гладките му бузи бяха брадясали. Той се надигна на лакът и впери очи право в светлината срещу него.
— Какво искаш? — гласът му бе малко дрезгав и сънен, но погледът му не помръдваше.
Как не беше помислила, че той може би живее тук? Етън й беше казал, че във вилата на Ани има прекалено много спомени за него. А от тази къща не би могъл да има никакви спомени, обаче така и не бе й минало през ума, че може да се е нанесъл тук. Вероятно мисловните й способности бяха отслабнали заедно с недохраненото й тяло.
Опита се да измисли някаква лъжа, която да обясни нахълтването й в къщата. Очите му се присвиха, сякаш искаше да надникне по-навътре в лъча светлина, и тя изведнъж осъзна, че в момента той е заслепен и не би могъл да я види.
За нейна изненада, Гейб се извърна към часовника на нощното шкафче и погледна фосфоресциращия циферблат.
— По дяволите. Спал съм само един час.
Рейчъл не можеше да проумее какво говори. Отстъпи крачка назад, като продължаваше да държи светлината закована върху очите му. Той се надигна и седна в леглото.
— Имаш ли пистолет?
Тя не отвърна нищо. Определено беше гол, вече бе сигурна в това, но лъчът на фенерчето бе фокусиран прекалено високо, за да може да го разгледа по-подробно.
— Хайде, застреляй ме, какво чакаш — той се втренчи право в нея.
В очите му нямаше никакъв страх, бяха съвършено празни. Явно въобще не му пукаше дали човекът, който го осветяваше, е въоръжен, или не, дали ще го застреля, или ще го остави на мира. Що за човек трябва да си, за да не се страхуваш от смъртта?
— Хайде! Направи го. Или го направи, или се разкарай оттук.
Яростта в гласа му я изплаши толкова много, че й се прииска да се обърне и да хукне с всички сили навън. Изгаси фенерчето, завъртя се кръгом и побягна по коридора. Мракът я обграждаше отвсякъде. Намери слепешком парапета на балкона и придържайки се за него, се запъти към стълбите.
Той я хвана още на първото стъпало.
— Копеле такова… — грабвайки я за ръката, той я тръшна в стената.
Рейчъл удари първо рамото, а след това и главата си. Силна болка преряза ръката и бедрото й, но ударът в главата я зашемети достатъчно, за да я притъпи. Краката й се подкосиха, пред очите й се появиха искри и тя се свлече на пода.
Той се хвърли отгоре й. Почувства голата му кожа и твърдите му сухожилия, а след миг ръката му се вплете в дългата й коса.
За един миг той замръзна, след това изпсува ожесточено и се изправи на крака. Само след миг стълбището бе облято от светлината на двуметровия полилей, който бе закачен над фоайето. Все още зашеметена, тя го изгледа отдолу нагоре и се убеди, че не се е излъгала. Беше съвършено гол. Колкото и да беше зашеметена, тя откри, че очите й са привлечени от най-голата част от него, и точно когато всичките й сили би следвало да са насочени към това как да се измъкне от положението, в което се намираше, тя изведнъж се отнесе.
Той беше красив. По-голям, отколкото на Дуейн. И по-дебел. Искаше й се да го докосне.
Дуейн никога не й бе позволявал да задоволи сексуалното си любопитство. Интимните удоволствия бяха запазени за него, не за нея. Тя бе портиерка на вратата към рая, беше предопределена за благочестие, а не за страст, и никога не й бе разрешавано да го гали или да прави всичките онези неща, за които понякога си фантазираше. Трябваше само да лежи тихо и да се моли за неговото спасение, докато той проникваше в нея.
Бонър приклекна до нея и с това си движение й скри гледката.
— Колко?
— Един — успя да промълви тя.
— Опитай да фокусираш погледа си, Рейчъл. Колко пръста ти показвам сега?
Пръсти ли? Той говорел за пръсти!
— Махай се — изсумтя тя.
Той се отдалечи, но след момент се върна обратно, държейки в ръка фенерчето. Отново клекна до нея, включи светлината, повдигна клепачите й и насочи лъча право в очите й. Тя се опита да се извърне настрани.