— Аз си мислех, че Г. Дуейн е бил някакъв жребец в леглото. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е обичал секса?
— Напротив, много го обичаше. Но когато го прави с други жени. Съпругата му трябваше да си остане непокътната.
— Това е идиотско.
— Така е, но такъв беше и Дуейн.
Той се изхили, точно в момента, в който би могъл да покаже поне малко съчувствие.
— Хайде, Бонър! Не мога да повярвам, че ще излезеш такъв негодник и няма да ме пуснеш да погледна стаята на Едуард.
— Животът е несправедлив — той посочи с глава към вратата. — Да тръгваме.
Нямаше смисъл да спори, особено след като си беше прибрала ключа и можеше да се върне, когато е сигурна, че в къщата няма никой. Последва го в гаража, в който се намираха един огромен тъмносин мерцедес и мръсния, стар пикап на Гейб.
Тя кимна към мерцедеса.
— На брат ти ли е?
— Мой.
— Мили Боже, ти май наистина си богат!
Гейб изсумтя и се качи на пикапа. След малко вече се спускаха по алеята към вратите, украсени с молещи се ръце.
Беше почти два часа през нощта, пътят беше пуст и тя се чувстваше абсолютно изтощена. Отпусна главата си назад и си позволи няколко безценни минути на самосъжаление. Не бе помръднала и крачка напред в сравнение с момента, в който бе видяла снимката в списанието. Все още нямаше представа дали раклата се намира в къщата, но поне бе успяла да си вземе обратно ключа. След колко ли време Гейб щеше да се сети, че го е прибрала?
— По дяволите! — Гейб рязко натисна спирачките и тялото й се понесе напред.
Тесният планински път, виеш се към къщата на Ани, бе блокиран от някаква геометрична форма, висока почти два метра. Гледката бе толкова неочаквана, че мозъкът й в първия момент не можа да асимилира какво е това. Но тази парализа не продължи дълго и разумът й в крайна сметка бе принуден да идентифицира това, което виждаха очите й.
Тлеещите остатъци на огромен дървен кръст.
Девета глава
Ледена тръпка премина по гръбнака на Рейчъл.
— Запалили са този кръст, за да ме сплашат — прошепна тя.
Гейб отвори вратата на камионетката и изскочи навън. В светлината на фаровете Рейчъл го наблюдаваше как ритна кръста, който се срина на земята, разпръсквайки множество искри. С подкосени крака и тя слезе от колата. Усети, че дланите на ръцете й са влажни. Гейб взе една лопата от багажника и започна да разбива на парчета все още димящите остатъци.
— Повече ми харесва, когато ме посрещат за добре дошла с шоколадов кейк — отрони тихо тя.
— Не мисля, че е време за шеги… — Гейб започна да избутва овъглените късове към периферията на пътя.
Тя захапа силно долната си устна.
— Налага се да се шегувам, Бонър. Защото за алтернативата дори не ми се и помисля.
Ръцете му застинаха върху дръжката на лопатата, а на лицето му се появи някакво вълнение. Когато заговори, гласът му прозвуча меко и мрачно, също като нощта, която ги обграждаше отвъд светлината от фаровете.
— Как го правиш, Рейчъл? Как успяваш да вървиш напред?
Тя скръсти ръце на гърдите си. Може би причината бе в нощта и в преживяния шок от гледката на горящия кръст, но въпросът му не й се стори странен.
— Гледам да не мисля. И не разчитам на никой друг, освен на себе си.
— Господи… — той поклати глава и въздъхна.
— Господ е мъртъв, Бонър — тя се изсмя горчиво. — Още ли не си го разбрал?
— Наистина ли го вярваш?
Тя усети как нещо в нея се пречупва.
— Аз правех всичко както трябва! Живеех според правилата! Два пъти в седмицата ходех на църква, падах на колене и се молех. Съчувствах на болните, помагах на бедните! Не правех мръсотии на съседите си, а не получих абсолютно нищо срещу всички тези усилия.
— Ти да не би да бъркаш Господ с Дядо Коледа?
— Не се опитвай да ме поучаваш! Въобще не се опитвай, по дяволите!
Тя стоеше пред него в синкавобялата светлина на фаровете със свити юмруци и Гейб си помисли, че никога досега не бе виждал някого толкова ядосан и примитивен. Високата й фигура изглеждаше много крехка, а зелените й очи сякаш поглъщаха цялото й лице. Устата й бе малка, а устните й изпъкваха като узрял плод. Разрешената й коса формираше нещо като ореол около лицето й.
Би трябвало да изглежда абсурдно. Измачканата й, оклепана с боя рокля, която висеше като на закачалка върху тънката й снага, и огромните й груби обувки изглеждаха необичайно на фона на тънките й фини глезени. Но тя се държеше с такава яростна гордост, че Гейб усети как нещо го привлича към нея, нещо толкова първобитно, че той повече не можеше да му устои. Желаеше я така, както не бе желал нищо друго, освен смъртта, откакто бе загубил семейството си.