— Добре, добре. Можеш да дойдеш с мен, ще седнеш пред вратата.
Малките му пръсти стиснаха нейните докато го водеше към бетонната сграда. Усещаше как прахът се промъква в дробовете й, слънцето прежуряше над главата й. Отвътре се чуваше силна музика, която й приличаше на някакъв предсмъртен вик.
Когато стигнаха до вратата, тя пусна ръката на Едуард и се наведе към него така, че да може да я чуе през оглушителната музика.
— Чакай тук, мъничкият ми.
Той се хвана за полата й, но тя с успокоителна усмивка го накара да отдръпне пръстите си и влезе в бетонната сграда.
Тезгяхът на снекбара, както и различните уреди зад него, бяха нови, но по мръсните панелни стени все още висяха поне десетгодишни плакати и афиши. Чифт огледални слънчеви очила бяха поставени на новия бял барплот, а до тях имаше неотворен пакет с картофен чипс, сандвич, увит в найлонова опаковка, и радио, което изстрелваше ужасната музика.
Собственикът на киното се беше качил на една стълба и монтираше неонова лампа на тавана. Той беше с гръб към нея, което й даде възможността да огледа най-новото препятствие, което се беше изправило пред нея по пътя към оцеляването й.
Видя чифт изцапани с боя кафяви работни ботуши и позахабени джинси, под които се очертаваха дълги и силни крака. Раменете му бяха широки, а мускулите на гърба му мърдаха под ризата, докато придържаше лампата към тавана с една ръка и я прикрепяше с отвертка с другата. Навитите ръкави на ризата откриваха добре загорели ръце, силни китки и широки длани, завършващи с изненадващо елегантни пръсти. Тъмнокафявата му коса, не особено добре подстригана, падаше покрай яката на ризата към гърба. Беше права и тук-там се забелязваха поизбелели кичури, макар мъжът да изглеждаше на не повече от тридесет и пет години.
Тя се приближи до радиото и намали звука. Някой с по-слаби нерви би могъл да се стресне и дори да изпусне отвертката или пък да издаде някакво учудено възклицание, но този мъж не направи нищо подобно. Той просто извърна глава и се втренчи в нея.
Видя две светло сребристи очи и й се прииска той отново да си сложи огледалните слънчеви очила. В очите му нямаше никакъв живот. Бяха твърди и някак си мъртви. Дори и сега, в най-голямото си отчаяние, тя не искаше да повярва, че нейните очи биха могли да изглеждат по този начин — толкова безчувствени, толкова лишени от всякаква надежда.
— Какво искаш?
Звукът на равния му, безчувствен глас я накара да потрепери, но тя все пак успя да изкриви устните си в безгрижна усмивка.
— Радвам се да се запознаем. Казвам се Рейчъл Стоун. Онова петгодишно хлапе, което се опита да тероризираш, е моят син, Едуард, а заекът, който винаги носи със себе си, се нарича Хорс2. И моля те, не ме питай, защо го е нарекъл така.
Ако се бе надявала да го накара да се усмихне, провалът й беше пълен. Никак не й беше лесно да си представи, че тази уста някога се усмихва.
— Мисля вече ти казах да стоиш настрани от моята собственост.
Абсолютно всичко в него я дразнеше, факт, който с огромно усилие се опита да скрие зад невинното си изражение.
— О, вярно. Май съм забравила.
— Слушай сега, мадам…
— Рейчъл. Или пък госпожа Стоун, ако искаш да се обърнеш по-официално. Знаеш ли, днес май е щастливият ти ден. За твой късмет аз никак не съм злопаметна и съм готова да ти простя ужасното държание към мен и моя син. И така, откъде да започвам?
— За какво говориш?
— За онзи надпис, който видях пред киното. Аз съм помощницата, която търсиш. Според мен трябва първо да се заемем с детската площадка. Знаеш ли в какви съдебни процеси можеш да се забъркаш с целия този скапан инвентар?
— Няма да те наема.
— Разбира се, че ще ме наемеш.
— Защо е всичко това? — попита той без в гласа му да се чувства особен интерес.
— Защото ти очевидно си интелигентен човек, въпреки ужасните ти обноски, а всеки, който притежава някаква интелигентност, може да разбере, че аз съм чудесен работник.
— Това, което знам, е, че се нуждая от мъж.
Тя му се усмихна подкупващо.
— А не е ли така с всички нас?
Той не изглеждаше развеселен, но явно не беше и ядосан на начина, по който му говореше. Просто нямаше никаква реакция.
— Ще назнача мъж.
— Аз пък ще се престоря, че не съм го чула, това последното, тъй като половата дискриминация е незаконна в тази страна.
— Ами съди ме тогава…
Някоя друга жена сигурно би се отказала на този етап, но Рейчъл имаше по-малко от десет долара в портмонето си, гладно дете и кола, която не искаше да помръдне от мястото си.