Враждебността на Етън ставаше все по-ярко изразена.
— Какво право имаш ти да вземаш отношение за каквото и да било между брат ми и мен? Гейб, не мога да разбера. Мислех си, че тя просто работи за теб, но…
— Продължавай, Ет.
— Мисля, че не бива да оставаш насаме с нея — добави тихо Етън.
— Няма да бъда сам — Гейб леко й се подсмихна. — Ще си имам за компания крясъците й.
Десета глава
Етън си тръгна от къщата с явно нежелание. Рейчъл си даваше сметка, че са й необходими само няколко минути насаме с раклата, няколко минути, през които да надникне под тапицерията отвътре и след това можеше да си тръгне.
Тя хвана още по-здраво кутийката, която сега стискаше в ръката си, и реши, че трябва да спечели малко време.
— Брат ти е голям мърморко. Предполагам, че е семейна черта.
Гейб скръсти ръце на гърдите си и се облегна на една от елегантните колони, които водеха към всекидневната.
— Учуден съм, че не си съблече роклята и не му предложи да го изчукаш, за да си осигуриш мълчанието му.
— Да, всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че просто не ми хрумна, за това.
Той повдигна вежди и пристъпи лениво към нея.
— Дай ми го.
Рейчъл почувства, че сърцето й се откъсва от мястото си и тръгва нагоре към гърлото.
— Няма начин, хубавецо. Това си е мое. Беше ми подарък от баба по случай шестия ми рожден ден.
— Казах дай ми го.
— Тя работи на полето едно цяло лято, за да ми го купи, и когато ми го подаряваше, ме накара да се закълна, че винаги ще го пазя.
— Можеш да го дадеш доброволно или ще те принудя със сила, изборът е твой.
Тя мъчително преглътна.
— Добре, добре, печелиш, ще ти го дам. Но първо искам да се подсуша, цялата съм мокра — тя понечи да се отдалечи от него по посока на всекидневната.
Гейб се изпречи пред нея, блокирайки пътя й.
— Добър опит — и с едно бързо движение той измъкна раклата от ръката й.
След това, без да обръща внимание на възмутеното й възклицание, бавно се отправи към стълбището.
— Хайде, иди се облечи, докато аз прибера това. А след това ще ми дадеш ключа.
— Чакай! — не можеше да позволи да стане така и бързо се завтече след него по мраморния под. — Ти си един садистичен задник! Защо просто не ме оставиш да погледна в него.
— Защо?
— Защото може би съм оставила нещо вътре.
— Например какво?
— Едно старо любовно писмо от Дуейн — изрече тя сред кратко колебание.
Той я изгледа с отвращение и отново заизкачва стълбите.
— Спри!
Той продължи нагоре.
— Чакай! — тя го хвана за ръката, след това й се прииска да не беше го докосвана и бързо го пусна. — Добре де, може би Дуейн е оставил нещо вътре.
Гейб се поспря, с единия крак вече на най-горното стъпало.
— Например какво?
— Ами… — мозъкът й препускаше на пълни обороти. — Кичур от косата на Едуард като бебе.
— Ще трябва да измислиш нещо значително по-добро от това — той отново се извърна.
— Добре! Ще ти кажа истината.
Тя се опита да измисли някаква друга лъжа, но не се сещаше за нищо, което да е поне малко убедително. Трябваше или да му каже истината, или да го остави да отнесе раклата със себе си. Но всъщност нямаше никакъв избор. Не можеше да позволи раклата да изчезне отново, преди да е погледнала в нея, затова трябваше да поеме риска и да му каже всичко.
— Става въпрос за отговора на въпроса къде е скрил петте милиона долара.
Това явно събуди интереса му.
— Сега вече май си говорим по същество.
Тя го изгледа и преглътна мъчително.
— Парите са мои, Бонър. Това е наследството на Едуард. Наистина има още няколко борча за изплащане, но останалото принадлежи на него. Аз съм изработила всяко пени от тези пари.
— И как точно е станало това?
Тя се приготви за атака — искаше да му даде най-нахакания възможен отговор. Но тогава, точно преди думите да излязат от устата й, нещо стана в гърлото й и гласът й изведнъж секна.
— Защото продадох душата си — успя да прошепне тя.
За момент Гейб не каза нищо. След това леко наклони глава към балкона, към който водеха стълбите.
— Ще ти намеря някаква суха дреха. Зъбите ти май тракат от студ.
Половин час по-късно тя седеше срещу него в кухнята, облечена в неговия виненочервен домашен халат и се взираше в раклата на Кенеди, поставена пред нея. Очите й бяха сухи — никога повече нямаше да си позволи да плаче пред него, но вътре в себе си се чувстваше по-отчаяна от всякога.
— А бях толкова сигурна… — тя поклати глава, все още не можеща да повярва, че в раклата нямаше нищо. Бяха изследвали всеки сантиметър от нея и не бяха открили нищо: нито тайник, съдържащ ключ за банков сейф, нито номер на банкова сметка в швейцарска банка, зашит под подплатата, нито карта или микрофилм, или пък компютърна парола.