Искаше й се да заудря с юмруци по масата, но вместо това си наложи да разсъждава трезво.
— Областният шериф беше тук заедно с полицаи от Салвейшън, имаше доста представители на властта. Някой от тях е погледнал в раклата, когато е била описвана за конфискуване, и вероятно е открил нещо. Някой от тях притежава това, което търся.
— Не се връзва — Гейб взе чашата й за кафе, отиде до мивката и я напълни отново от един кафеник на тезгяха. — Казваш, че си проверила кутията, преди да се качиш на колата. Погледнала си и не си видяла нищо, така че, защо мислиш, че те са видели? Освен това, ако шерифът или пък някой от местните полицаи се бяха натъкнали на такова богатство, досега сигурно щяхме да забележим някаква промяна в начина им на живот, а единственият човек в областта, който наистина е харчил големи пари, е Кал.
— Може би той…
— Дори не си го и помисляй. Кал направи милиони, докато беше в Националната футболна лига. Освен това, ако той или Джейн бяха намерили нещо в тази кутия, те нямаше да го запазят в тайна.
Той, разбира се, беше прав. Рейчъл се отпусна уморено на тапицираното с червено кадифе канапе в ъгъла на кухнята, предназначен за хранене. По нейно време стените на този ъгъл бяха облепени с ужасни тапети на разцъфтели металически рози, които сега бяха подменени пак с тапети, но изобразяващи малки жълти розови пъпки. Те бяха толкова неподходящи, че Рейчъл би могла да си ги обясни само с някаква странна шега на сегашните собственици на къщата.
Гейб постави току-що напълнената чаша пред нея и прокара ръка по рамото й с един изненадващо нежен жест. Искаше й се да наклони глава към дланта му, но той я отдръпна, преди да е успяла да се поддаде на импулса.
— Рейчъл, най-вероятно парите са на дъното на океана.
Тя поклати недоверчиво глава.
— Дуейн трябваше да напусне страната прекалено бързо, за да има време да извърши каквато и да било трансакция на такава голяма сума. А и не би могъл да вземе със себе си толкова пари за толкова кратък период от време.
Гейб седеше точно срещу нея, поставил ръцете си на масата. Погледът й се насочи към тях. Дланите му бяха силни и загорели, с малки тъмни косъмчета по тях.
— Разкажи ми отново какво точно каза той през онзи ден.
Тя повтори отново цялата история, без да скрива нищо. Когато привърши, тя също преплете ръцете си върху масата.
— Искаше ми се да му вярвам, когато ми каза, че иска да се сбогува с Едуард, но в същото време знаех, че нещо не е наред. Предполагам, че е обичал сина си по някакъв абстрактен начин, но не и истински. Той бе прекалено егоцентричен, за да е добър баща.
— Тогава, защо просто не ти е казал да му занесеш раклата? Защо въобще е трябвало да те кара да водиш Едуард при него?
— Защото по това време ние вече почти не си говорехме и той си е давал сметка, че единственият начин да не му откажа, е, ако поиска да се сбогува с Едуард — тя обгърна чашата си с ръце. — Още по време на бременността окончателно осъзнах какво всъщност става в „Храма“ и бях решила да го напусна. Но когато му го казах, той направо подивя. Не заради някакви чувства, а понеже по онова време бях прекалено популярна сред електронното му паство — устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Каза ми, че ще ми отнеме Едуард, ако се опитам да го напусна. Трябваше да си стоя на задника, да се показвам по телевизията с него при всяко предаване и да не давам абсолютно никакъв признак, че съм нещастна. Заплаши ме, че в противен случай ще намери мъже, които да свидетелстват, че съм ги съблазнявала, и по този начин ще докаже, че не съм добра майка.
— Мръсник!
— Не и според неговите разсъждения. Той си имаше аргументи, които оправдаваха поведението му.
— Казваш, че е поискал да занесеш и библията му.
— Тя бе подарък от майка му. Беше много чувствителен относно… — тя изведнъж се сепна и закова поглед в него. — Мислиш ли, че това, което търся, би могло да се намира в библията?
— Не мисля, че въобще съществува някакво разковниче. Парите са в океана.
— Не вярвам! Нямаш представа колко отчаян звучеше онази вечер по телефона.
— Всеки момент е очаквал да го арестуват и се е приготвял да избяга от страната. Това би извадило всеки от равновесие.
— Добре! Щом искаш, не ми вярвай — тя рязко се изправи.
Трябваше да открие тази библия. Намирането на парите бе единствената надежда, която й беше останала, но на него явно не му пукаше за това.