Името й. Някой бе изрекъл нейното име. Никой не го правеше вече.
Знаеше, че семейството и приятелите му се опитват да го щадят, но в същото време бе започнал да си мисли, че тя вече е изтрита от паметта на всеки друг, с изключение на него. И сега желанието му да говори за нея бе просто неустоимо.
— Тя… Чери не беше много темпераментна. Обикновено просто ставаше необичайно тиха. Това бе начинът, по който разбирах, че нещо съм сгазил лука.
Рейчъл кимна.
Той вдигна поглед към нея и почувства, че гледа някаква рядкост, една жена, изпълнена с толкова дух, колкото всезнаеща бе и устата й, и за един кратък момент имаше чувството, че тя го разбира по-добре от всеки друг на този свят. Но пък това бе невъзможно. Рейчъл почти не го познаваше, не и така, както го познаваха родителите му, братята му, хората, с които бе израснал.
Тя го стисна за рамото, след това се наведе и го целуна по бузата. Малката й, подобна на розова пъпка уста изглеждаше червена, сякаш бе гризала ягода.
— Искам да си тръгвам.
Той бавно кимна, изправи се и си облече ризата. Приготви се за излизане, без да й даде да разбере, че би искал отново да си легнат и да се любят.
Тази вечер, след като изми чиниите, Рейчъл реши да заведе Едуард в града и да го почерпи със сладолед. От няколко месеца насам това бе първият път, когато можеше да си позволи подобно разточителство. Докато бе женена за Дуейн, тя не обръщаше почти никакво внимание на парите, но сега броеше всяко пени и сумата, която бе заделила за тази вечер, бе направо скъпоценна.
Едуард се друсаше на седалката, доколкото предпазният колан на ескорта позволяваше това, като в същото време продължаваше монолога си относно предимствата на шоколадовия сладолед пред ваниловия. Рейчъл бе поканила и Кристи да дойде с тях, но тя бе отказала. Може би усещаше, че за Рейчъл е важно да остане насаме със сина си. А също и насаме с мислите си.
Докато Едуард сладко си бърбореше, спомените от следобеда изгаряха съзнанието й: дъжда, тялото на Гейб, собствената й безпътица. Някога си бе представяла, че правенето на любов е подобно на това, което бе изпитала днес, но отдавна бе изоставила всякаква надежда, че нещо такова би могло да се случи на нея.
Дори и само мисълта за Гейб караше тялото й да се сгорещява. Копнееше физически за него със сила, която я плашеше, но той я привличаше и по други причини. Харесваше мрачността му, бруталната му откровеност и тромавата му любезност. Той изглежда не си даваше сметка, че е единственият човек в града, който не съдеше за нея по миналото й.
Започна да си мисли за вариант, при който Гейб не би бил толкова изстрадал човек, но бързо прогони тези мисли. Беше прекалено умна, за да се влюбва в него, дори и само във фантазиите си. Над него имаше прекалено много сенки. И ако тези сенки изобщо се отместеха някой ден от него, за да може да се влюби отново, той несъмнено би се спрял на някоя по-мила жена от Рейчъл, някоя, която няма лоша репутация, добре образована. И жена, която нямаше да се хвърля в словесни спорове с него винаги когато й се отдаде и най-малката възможност за това.
Навремето не би могла дори и да си помисли за секс с мъж, за който не възнамерява да се омъжи, но някогашната романтична мечтателка отдавна я нямаше. Тя се нуждаеше от това емоционално прегрешение. И доколкото не забравяше, че Гейб е само за секс и за нищо друго, какво толкова лошо имаше в това? Той ще бъде нейното греховно удоволствие, едно малко, егоистично преживяване, което ще си позволи, за да направи живота си поне малко по-поносим.
Докато пресичаше улицата, хванала за ръка Едуард, тя видя, че пред щанда за продажба на сладолед, разположен в единия край на сладкарницата Петикоут, има доста хора. Тридесетинагодишна жена, държаща в ръцете си бебе, застина на мястото си, когато ги видя да се приближават, след това каза нещо на тъмнокосата жена до себе си. Жената се обърна и Рейчъл видя, че това бе Керъл Денис.
Устните й се раздвижиха, но Рейчъл все още бе твърде далеч, за да чуе какво казва. Тези около нея обаче я чуха. Още една глава се извърна, след нея още една. Вече почти стигнала до масите им, Рейчъл чу някакво тихо мърморене, което продължи не повече от пет секунди. Последва тишина.
Тя намали крачки с разтуптяно сърце. За един момент всички стояха неподвижно, след което Керъл Денис й обърна гръб. Без да каже и дума, младата жена до нея направи същото. Една двойка на средна възраст последва примера им, след това и двама възрастни хора. Един по един гражданите на Салвейшън й обръщаха гърбовете си. Това бе техният старомоден начин да й дадат да разбере, че не я желаят сред себе си.
Искаше й се да избяга, но не можеше да го направи. Ръката й стисна още по-силно тази на Едуард и двамата се приближиха към витрината.