— Е, какво да бъде? — попита го тя. — Шоколад или ванилия?
Той не отвърна нищо. Усети го, че се дърпа назад, но продължи да го дърпа към витрината, твърдо решена да не покаже никаква слабост пред тези хора.
— Бас хващам, че ще предпочетеш шоколадовия.
Младият продавач с рядка коса и нездрав цвят на лицето се втренчи в нея объркано.
— Два малки сладоледа — каза тя. — Единият ванилия, другият шоколадов.
В този момент зад гърба на младежа се появи един по-възрастен човек. Рейчъл си го спомняше като Дон Брейди, собственик на кафенето и някогашен голям поддръжник на „Храма“.
Той избута продавача настрани и я изгледа с презрение.
— Щандът е затворен.
— Не можете да постъпите така, господин Брейди.
— За такива като теб мога — и той с трясък спусна дървената жалуза.
Рейчъл се почувства ужасно — не толкова заради себе си, колкото заради Едуард. Как можеха да направят такова нещо пред едно дете?
— Всички ни мразят — прошепна Едуард отстрани.
— Кой ли се интересува от мнението им? — отвърна тя високо. — И без това тук продават най-лошия сладолед. Знам едно място, където ще ни предложат нещо наистина хубаво.
Тя дръпна Едуард за ръката и се отправи обратно към ескорта, налагайки си да върви бавно, така че никой да не може да каже, че е избягала. Отвори вратата на Едуард и се наведе да му помогне да си закопчее колана, но ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да улучи дупката.
Някой я потупа по рамото. Тя се извърна и видя зад себе си една закръглена жена на средна възраст, облечена в светлозелени панталони и бяла блуза. На яката си имаше зелена брошка, а ушите й бяха украсени с много фино изработени дървени обеци. Лицето й беше кръгло, чертите й малко груби. Носеше големи очила с широки рамки.
— Моля ви, госпожо Сноупс, трябва да говоря с вас.
Рейчъл очакваше да забележи някаква враждебност на лицето й, но това, което видя, бе единствено тревога.
— Аз вече не съм госпожа Сноупс.
Но жената сякаш въобще не я чу.
— Нуждая се от вас, за да излекувате внучката ми.
Рейчъл бе толкова изненадана, че дори не успя да отговори.
— Моля ви, госпожо Сноупс. Името й е Емили. Само на четири годинки е и има левкемия. В продължение на шест месеца състоянието й се беше подобрило, но сега… — очите на жената се напълниха със сълзи. — Не мога да си представя какво ще правим, ако я загубим.
Това бе сто пъти по-лошо от кошмара пред щанда за сладолед.
— Аз… съжалявам за внучката ви, но не бих могла да направя нищо за нея.
— Просто си сложете ръцете върху нея.
— Но аз не съм такъв лечител.
— Можете да го направите. Знам, че можете. Навремето ви гледах редовно по телевизията и пет пари не давам какво разправят хората. Знам, че сте велика жена, изпратена от Бога. Вие сте последната ни надежда, госпожо Сноупс. Емили се нуждае от някакво чудо.
Ако жената беше враждебно настроена, за Рейчъл щеше да бъде много по-лесно да понесе всичко това. Но на лицето й бе изписана такава огромна мъка.
— Вие сте! Знам, че сте вие!
— Моля ви… Съжалявам… — Рейчъл се отдръпна и се забърза към другата страна на колата.
— Поне се молете за нея — каза жената, явно изгубила надежда. — Молете се за нашето малко момиченце.
Рейчъл само кимна в отговор. Как би могла да каже на тази жена, че вече никога не се молеше, че не й е останала никаква вяра.
Тя бързо подкара обратно към Хартейк, а в стомаха си чувстваше някаква топка. Стари спомени за лекуването с вяра, практикувано от Дуейн, нахлуха в главата й. Спомни си за една жена, чийто крак бе по-дълъг от другия, и ясно виждаше как Дуейн коленичи пред нея и я хваща за по-дългия крак, близо до обувката.
В името на Исус Христос, цери, цери, казах!
И всеки телевизионен зрител видя как кракът става по-къс.
Това, което зрителите не бяха видели, бе малката хитрост, която бе извършил Дуейн веднага след като бе коленичил пред жената. Докато повдигаше по-дългия й крак, той незабелязано бе приплъзнал задната част на обувката й надолу към петата, а когато бе отправил призива си към небесата, просто бе бутнал обувката обратно. Но на телевизионния екран всичко изглеждаше така, сякаш кракът й наистина се смалява.
Рейчъл си спомняше точния момент, в който обичта й към съпруга й се бе превърнала в презрение. Това стана през нощта, когато откри, че той носи миниатюрен радиопредавател в ухото си по време на лечебните сеанси. Един от помощниците му стоеше зад кулисите и му шепнеше подробности за различни болести, посочени от присъстващите в залата върху предварително попълнени анкетни листи. Дуейн назоваваше имена на хора, които никога не бе виждал, както и точни данни за болестите им и по този начин славата му на лечител чрез вярата се разпространяваше все по-широко.