Прасците й изглеждаха тънки и женствени, особено на фона на дебелите бели чорапи, които обгръщаха глезените й, и тромавите черни обувки. Винаги ги поддържаше лъснати, вече го бе забелязал, и можеше само да си представи труда, който хвърляше, докато отстрани боята и мръсотията, която полепваше по обувките всеки ден. Отначало не можеше да проумее причината, но след това си даде сметка, че човек, който притежава само един чифт обувки, следва да полага доста грижи за тях.
Никак не му се нравеше мисълта как Рейчъл робува всяка вечер на тези грозни обувки, само и само да ги поддържа в добро състояние. Би й купил десет чифта, но знаеше, че би му ги запратила право в лицето, ако го направеше.
Той се изкашля колебливо.
— Дилемата за твоята часова надница и какво можеш да правиш или да не правиш през тези часове.
— Да не би да ми повишаваш надницата?
— По дяволите, не. Нямам такова намерение.
Насили се да не се засмее, когато видя разочарованото й изражение. Макар да не бе много лесно, той правеше всичко възможно да я държи с колкото се може по-малко пари в брой, като същевременно се стараеше да й осигурява всичко, от което действително се нуждае. Начинът, по който трепереше над парите, му подсказваше, че ако й даде малко повече от тях, тя би ги спестила. И когато преценеше, че е спестила достатъчно, щеше да напусне града.
Рано или късно трябваше да се примири с факта, че Дуейн не е оставил пет милиона долара, скрити някъде в Салвейшън, и тогава вече нямаше да има нищо, който да я задържа тук. Затова Гейб се опитваше да направи така, че тя да не може да си позволи да тръгне. Не още. Макар да си даваше сметка, че този град съвсем не е най-подходящото място за живеене за нея и детето, той не искаше и да й разреши да си замине преди лично да се е убедил, че е наясно къде ще отиде и какво ще прави в бъдеще. Оцеляването й все още бе толкова несигурно, че той си бе поставил за задача да не допусне тя да изпадне отново в бедствено положение.
— Заслужавам повишение и ти много добре го знаеш — излая му гневно Рейчъл.
Правейки се, че не я чува, той продължи:
— Не знам как не се сетих за това още тогава — той се изтегна на тревата, подпря се на лакът и отхапа от пилето, макар в момента никак да не беше гладен. — Реших да те поставя на твърда заплата. Това означава, че независимо дали флиртуваме, или не, ти ще получаваш една и съща сума.
Очите й светнаха и в тях сякаш се появи знакът на долара.
— И колко ще е тази заплата?
Каза й и зачака малката й, подобна на ягодка уста да се отвори и да му отхапе главата. Така и стана.
— Ти си най-стиснатият, най-свидливият, най…
— Чакай, чакай, ти ли ми говориш за стиснатост?
— Аз не съм богата като теб и трябва да си броя стотинките.
— Да получаваш твърда заплата определено ще бъде по-добре за теб. Пак ще ти плащам за извънреден труд, но пък няма да има никакви последици, ако се наложи да отсъстваш по някой друг час, докато изпълняваш друга задача. Или нещо подобно — той замълча и отново отхапа от пилето. — Сега би трябвало да паднеш на колене и да ми благодариш за щедростта.
— Може би трябва да намеря един железен лост за твоите колена.
— Моля? Не те разбрах.
— Няма значение.
Искаше му се да я грабне в ръцете си още в този момент. Но не можеше да го направи, не и след това, което се бе случило първия път между тях. Въпреки всичките й приказки, че иска да се държи като лека жена, този път тя все пак заслужаваше легло, което обаче не биваше да бъде леглото на Г. Дуейн.
Заслужаваше и да й определи среща, макар по нищо да не си личеше, че на нея й минава през ума подобна мисъл. Искаше му се да я заведе в някой луксозен ресторант, дори и само за да я наблюдава как се храни.
Много му харесваше да прави това. Всеки ден намираше някакъв предлог, за да я нахрани. Сутрин си носеше закуска от „Макмъфинс“ и й казваше, че не може да закусва сам. Към обяд й съобщаваше, че е толкова гладен, че не може да се концентрира, преди да е поръчал едно меню от KFC.
Към средата на следобеда обикновено измъкваше някакви плодове и сирена от хладилника на снекбара и я караше да си даде почивка и да хапне нещо. Ако всичко това продължаваше по този начин, той скоро сигурно нямаше да може да си закопчава джинсите, но пък с всеки изминал ден Рейчъл изглеждаше все по-добре.
Бузите й се бяха налели доста и зелените й очи вече не поглъщаха цялото й лице. Торбичките под очите й също бяха изчезнали. Кожата й вече имаше много по-здрав цвят и още няколко лунички се бяха появили по скулите й. В тяло също бе напълняла, макар и малко. В никакъв случай не бе дебела, но вече не беше и онази вейка, която бе при пристигането си тук.