Гейб дочу леко изписукване, подобно на мишка, и се досети, че племенницата му сигурно е някъде близо до Кал. Роузи бе великолепно бебе, много палаво и вече проявяващо характер. За момент усети болка в гърдите си.
— Слушай, Гейб, вече разговарях с Етън. Знам, че винаги си имал слабост към ранени животни, но това ранено животно е една гърмяща змия. На човек му трябва да прекара с теб само пет минути, за да разбере, че си лесна плячка, когато става въпрос за пари и… хей!
— Гейб? — чу той гласа на етърва си.
Макар с нея да се бяха срещали само на няколко пъти, той я беше харесал много, още от самото им запознанство. Тя бе умна, упорита и почтена, точно това, от което се нуждаеше Кал след бурните си младежки години.
— Гейб, не го слушай — каза Джейн. — Не слушай и Етън. Аз харесвам вдовицата Сноупс.
Гейб се видя принуден да й припомни очевидното.
— Радвам се да го чуя, но си мисля, че ти никога не си я виждала.
— Не, не съм — отвърна етърва му с деловит глас. — Но пък живях известно време в нейната ужасна къща. Когато с Кал преминавахме през онези тежки времена… знам, че звучи глупаво, но когато се уединявах в нейната спалня или пък в детската, винаги изпитвах странно сходство между нас двете. Чувстваше се някаква абсурдност в подредбата на цялата останала къща, а начинът, по който бяха подредени тези две стаи, бе съвсем различен. Винаги съм си мислела, че тя е свестен човек.
Гейб чу как брат му се изсмя скептично някъде до нея.
— Рейчъл е последната жена, която бих могъл да нарека светица, Джейн — засмя се той. — Но иначе си права. Тя е добър човек и преживява много трудни времена. Опитай се да държиш батко ми настрани от мен за известно време, моля те.
— Ще направя всичко възможно. Успех, Гейб.
Той се обади на още няколко места, включително и на Одел Хечър, след това обра продуктите от хладилника и се отправи обратно към планината Хартейк. Когато пристигна в къщата, вече бе късен следобед. Прозорците бяха отворени, входната врата — отключена, но Рейчъл и момчето не бяха вътре.
Той занесе продуктите в кухнята и ги остави в хладилника. Когато се обърна, видя, че момчето стои до задната врата. Беше влязъл толкова тихо, че Гейб въобще не го бе чул.
Спомни си начина, по който Джейми влиташе в тяхната къща в Северна Джорджия. Тряскаше врати, тропаше с обувки и обикновено крещеше с всички сили, че е намерил някакъв много специален земен червей или пък че трябва да му се поправи някаква играчка.
— Майка ти навън ли е?
Момчето стоеше, забило поглед в пода.
— Моля те, отговори ми, Едуард — каза Гейб тихо.
— Да — промърмори той.
— Да — какво?
Раменете на момчето застинаха и той продължи да гледа надолу. Това дете определено се нуждаеше от малко строяване, най-вече за негово собствено добро. Гейб се насили да говори спокойно.
— Погледни ме.
Едуард бавно вдигна глава.
— Когато говориш с мен, Едуард, искам да ми отговаряш с „Да, господине“ и „Не, господине“. „Да, госпожо“ или „Не, госпожо“, когато говориш с майка си, с Кристи, или с някоя друга дама. Сега живееш в Северна Каролина и това е начинът, по който културните деца се обръщат към възрастните тук. Разбра ли ме?
— Аха.
— Едуард… — сега вече в гласа на Гейб се прокрадна заплашителна нотка.
— Името ми не е Едуард.
— Но нали майка ти се обръща така към теб.
— На нея й е позволено — отвърна той мрачно. — Но на теб — не.
— Как трябва да ти викам тогава?
— Чип — отвърна детето след моментно колебание.
— Чип ли?
— Не ми харесва Едуард. Искам всички да ми викат Чип.
Гейб се зачуди дали да му обясни, че Чип Стоун може би не би бил най-добрият избор на име, но след това се отказа. Винаги се бе разбирал добре с децата, но не и с това дете. То беше твърде странно.
— Едуард, намери ли канапа?
Задната врата се отвори и Рейчъл влезе при тях. Мръсните й ръце показваха, че е работила нещо в градината. Погледът й моментално се отправи към Едуард, сякаш се страхуваше, че Гейб може да му е направил нещо докато я няма. Отношението й го накара да се почувства виновен, а това никак не му хареса.
— Едуард?
Момчето отиде до стария кухненски бюфет, издърпа лявото чекмедже с две ръце и извади кълбото с канап, което си седеше на това място откакто Гейб се помнеше.
— Иди и го остави в кофата, която ползвах, ако обичаш.
Той кимна, след което предпазливо погледна към Гейб.
— Да, госпожо.
Рейчъл го изгледа изпитателно, но момчето излезе навън, без да каже нищо повече.
— Защо си го кръстила Едуард? — попита Гейб, преди да се е нахвърлила върху него заради това, което се бе случило сутринта с гартеровата змия.