Едуард влезе на бегом в стаята.
— Измих се! Ще тръгваме ли, Кристи? Ама истинско прасе ли ще пекат на пикника?
Докато Рейчъл проверяваше ръцете на Едуард, Гейб взе чашата с кафе, която бе оставила, и излезе навън през задната врата. След няколко минути чу колата на Кристи да се отдалечава.
Тишината отново се спусна над планината Хартейк. През остатъка от следобеда вилата щеше да е на разположение само на тях двамата с Рейчъл. Кръвта закипя във вените му. Бог да те благослови, Кристи Браун… Той затвори очи, засрамен от това колко много желаеше Рейчъл, тъй като все пак не я обичаше. Не би могъл да я обича. Тази част от него просто вече не функционираше. Но му харесваше да бъде с нея. Тя му носеше някакво странно успокоение.
Чу шума от стъпките й зад себе си. Обърна се и виждайки решителния поглед в очите й, почувства как всичките му очаквания се изпаряват.
— Да вървим, Гейб. Трябва да намерим тази библия още сега.
Искаше му се да се възпротиви, но след това се отказа. Нямаше смисъл. Рейчъл вече бе решила.
Петнадесета глава
— Само си губим времето — каза Гейб, докато затваряше вратата на пикапа.
В кабината беше горещо и предпазният колан почти опари пръстите на Рейчъл, докато го премяташе през роклята, която пазеше само за специални случаи — жълта памучна дреха с високо деколте, украсена с различни по големина черно-оранжеви пеперуди.
— Остана ни само още едно име.
— Не е ли по-добре да хапнем нещо. Бих изял един хамбургер.
— Ти наистина си страшен лакомник. Нали ядохме преди един час!
— Да, но пак съм гладен. Освен това, да проверяваме Рик Нейджъл ще бъде по-голямо губене на време от всичко друго. Фактът, че е преписвал от Кристи на теста по география, когато са били в пети клас, съвсем не означава, че трябва да го заподозряваме в нещо.
— Аз пък вярвам в инстинкта на Кристи.
Изпод гумите на колата се разхвърча чакъл, докато излизаха на заден ход от двора на Уорън Рой. Когато поеха по пътя, Гейб пусна климатика и я изгледа с поглед, който представляваше някаква комбинация от толерантност и раздразнение. Явно си мислеше, че гонят вятъра, и вероятно беше прав. Безизразните изражения на лицата на първите двама мъже, които бяха посетили, вече я бяха убедили, че никой от тях нямаше и най-малка представа за какво става въпрос. И въпреки всичко библията все трябваше да се намира някъде.
Нещо я човъркаше отвътре още от момента, в който бе видяла списъка за пръв път, затова тя отново извади листа и започна да изучава имената. Бил Кек… Франк Кийгън… Фил Денис… Кърк Демърчънт. Не познаваше нито един от тях.
— Денис! Погледът й се стрелна обратно към листа — Фил Денис? Дали имаше връзка с Керъл?
— Нейният девер. Защо?
Тя заби пръст в листа.
— Той е бил там онази нощ.
— В такъв случай нямаш късмет. Чух, че се е преместил да живее на запад преди две години, така че ако той е взел библията, значи тя вече е много далече оттук.
— Не, и ако я е дал на Керъл.
— И защо би го направил?
— Защото тя бе една от най-верните последователки на Дуейн. И все още вярва в него. Тази библия би означавала много за нея. Може би деверът й е знаел това и затова я е взел.
— А може би не.
— Знаеш ли, би могъл да бъдеш малко по-голям оптимист.
— Повече от това не мога.
Отношението му я дразнеше, но беше доволна, че поне не я изоставяше. Тя погледна към издялания му сякаш от камък профил и си помисли дали да не му разкаже някой виц, само и само за да наблюдава как лицето му се смекчава, когато се усмихне. Почувства някаква умора, а същевременно изпитваше и нужда от него, нужда, която не можеше да преодолее. Искаше й се да му каже да направи обратен завой и да подкара към планината Хартейк, но не можеше да го направи, затова отново насочи вниманието си към списъка.
— Искам да се срещна с Керъл още сега.
Очакваше Гейб да протестира, но той само въздъхна.
— Сигурна ли си, че не ти се хапва хамбургер?
— Ако изям още един, сигурно ще започна да муча. Моля те, Гейб, закарай ме до къщата на Керъл.
— Бас хващам, че тя е един от видните членове на твоя фенклуб в този град — изсумтя той.
— Хм… — нямаше нужда да му обяснява точно колко я ненавиждаше Керъл Денис.
Керъл живееше в бяла къща в колониален стил, разположена на правоъгълен парцел, в предната част, на който бяха симетрично засадени два клена. От двете страни на входната врата се намираха две огромни саксии, изпълнени с алени и розови петунии. Самата врата бе боядисана в синьо и на нея бе закачен венец от лозови пръчки, украсен с жълти копринени цветя. Рейчъл тръгна пред Гейб и се приготви за предстоящия неприятен разговор, но още преди да е натиснала звънеца, вратата се отвори и оттам излязоха две момчета на тийнейджърска възраст, следвани от Боби Денис.