Беше минал почти месец откакто го бе срещнала заедно с майка му в супермаркета, но веднага щом я зърна, на лицето му се изписа същата враждебност както преди.
— Какво искаш?
— Бих искала да разговарям с майка ти — отвърна бързо тя.
Момчето грабна цигарата, която червенокосият му приятел до него току-що бе запалил, дръпна дълбоко, след това му я върна.
— Няма я.
Рейчъл потрепери при мисълта, че един ден Едуард би могъл да заприлича на това момче.
— Знаеш ли кога ще се върне?
Той повдигна рамене и ги изгледа безочливо.
— Дори и да знаех, нямаше да ви кажа.
— Внимавай какво приказваш — промърмори Гейб с глух, почти беззвучен глас, от който по гръбнака на Рейчъл премина студена тръпка.
Макар да не бе предприел нищо заплашително, фигурата му се извисяваше много над начумерените тийнейджъри и Денис заби поглед в една от саксиите с петунии.
Червенокосият му приятел, този, от когото бе взел цигарата, нервно се размърда.
— Двете с майка ми помагат за опичането на прасето днес. Ние ще ходим малко по-късно там. Ако искате, можем да й предадем съобщение.
Рейчъл реши да се намеси преди горкото хлапе да си е глътнало цигарата.
— Ние ще я намерим. Благодаря.
— Нехранимайковци — изръмжа Гейб, когато се върнаха при камионетката. Веднага след като се качиха, той се извърна към нея. — Няма да ходим там, нали?
— Знаеш ли, Бонър, откриването на тази библия е достатъчно трудна задача, затова, моля те, не ме карай да те влача след себе си като товар.
— В мига, в който хората те видят, сигурно ще те набучат на шиша и ще те поставят точно до прасето.
— Ако не ти е приятно да те виждат с мен, просто ме остави някъде наоколо. След това Кристи ще ме закара до вкъщи.
Той включи на скорост с рязко, раздразнено движение и излезе обратно на улицата.
— Цялата къща бе на наше разположение този следобед. Само за двамата. Но възползвахме ли се от това? Разбира се, че не, по дяволите!
— Стига си се държал като надървен тийнейджър.
— Аз се чувствам като надървен тийнейджър.
— Така ли? — тя се усмихна. — Аз също.
Той спря пикапа по средата на улицата, наведе се към нея и я целуна, с меко, сладко докосване по устните. Рейчъл почувства как горещи тръпки преминават през цялото й тяло.
— Сигурна ли си, че не искаш да промениш намеренията си по отношение на това печено прасе? — той облегна лакът на облегалката и я изгледа с толкова палаво изражение, че я накара да се разсмее.
— Определено ми се иска да променя намеренията си, но няма да го направя. Само още една спирка, Гейб. Искам да разговарям с Керъл Денис, след това се прибираме.
— Защо ли си мисля, че няма да е толкова просто? — с примирено изражение той подкара към града.
Печенето на прасета ставаше на едно спортно игрище в съседство с „Мемориъл парк“, най-голямото обществено пространство в града. Самият парк бе много добре поддържан, имаше зелени метални пейки и идеално оформени цветни лехи, пълни с най-различни цветя. Оттатък него се виждаше спортното игрище, напечено от обедното слънце. Единствените сенки хвърляха палатките и тентите, издигнати от местните граждански организации, които използваха събитието, за да наберат средства за благотворителни цели. Във въздуха се носеше миризма на дървени въглища и на печено месо.
Рейчъл почти веднага забеляза Етън и Едуард. Стояха близо до малък павилион, пред който пееше някакъв оркестър от млади музиканти. Едуард ръфаше огромна топка захарен памук, без нито за миг да откъсва очи от музикантите, но Етън често-често поглеждаше към една тента за раздаване на храна, на десетина метра от тях. Рейчъл проследи погледа му и видя Кристи, потънала в разговор с някакъв сламенорус мъж, който явно правеше всичко възможно, за да я впечатли.
Етън се намръщи. С русата си, искряща под слънчевите лъчи коса той напомняше на Рейчъл за някакъв мрачен млад бог. Така му се пада, помисли си тя, след като е толкова елементарен.
Докато двамата с Гейб се приближаваха, тя чувстваше погледите на хората върху себе си. Само пенсионерите от Флорида сякаш не бяха впечатлени от факта, че печално известната вдовица Сноупс се е присъединила към тях.
Когато го доближи, Едуард се извърна към нея, сякаш по телепатия.
— Мамо!
Той се затича напред, в едната си ръка все още държеше захарния памук, а в другата бе провесен Хорс. Лепкавата му уста се разтегна в широка усмивка. Изглеждаше толкова здрав, толкова щастлив. Очите й запариха.