— Това е едно от най-хубавите неща при теб, Кристи! Мъжете обичат да говорят, а ти си добър слушател.
— Наистина?
— Майк е хубав човек, сигурен съм, че ще си прекарате добре. Само не му позволявай прекалено много волности още от първата среща.
Кристи го изгледа внимателно, след това се изчерви.
— Сякаш някой въобще си е позволявал волности с мен…
— Това е точно поведението, което може да остави една жена прелъстена и изоставена.
Кристи се засмя и тримата се заприказваха за още няколко минути, след което тя се извини, че трябва да отиде да провери нещо в църковната тента. Рейчъл забеляза, че бе изчакала Етън да се махне, преди да се запъти натам.
— Искам да се прибираме вече — Едуард изглеждаше тъжен и нещастен.
— Не още, скъпи. Първо трябва да се видя с една жена — тя застана между Гейб и Едуард и тръгна към палатките.
Минаха покрай големите грилове с дървени въглища за печене на царевица, осигурени от местния Ротариански клуб, след това и покрай щандчето за пуканки на Арт Гилд.
— Гейб! — един слаб мъж с гъста, малко рошава коса излезе иззад една маса, на която очакваше дарения за фонда „Хуманно общество“.
— Здрасти, Карл — Гейб се запъти към него, но Рейчъл усети, че го прави без желание.
Двамата с Едуард го последваха. Карл я изгледа с любопитство, но не и с враждебност, което й показа, че този човек не е бил свързан с „Храма“. Двамата мъже си размениха любезности, след което Карл придоби делови вид.
— Трябва ни ветеринар за приюта, Гейб. Миналата седмица загубихме двегодишен доберман, само защото Тед Хартли не успя да дойде навреме от Бревърд.
— Съжалявам, Карл, но аз нямам лиценз за Северна Каролина.
— Предполагам, че доберманът нямаше да се интересува кой знае колко от документите ти.
Гейб повдигна рамене.
— А може би така или иначе нямаше да мога да го спася.
— Знам, но поне щеше да опиташ. Трябва ни местен ветеринар. Винаги съм мислил, че би трябвало да практикуваш, след като се завърна в Салвейшън.
Гейб явно искаше да смени темата.
— Моето кино отваря в петък вечер. Ще има фойерверки и посещението ще е безплатно. Надявам се да дойдете със семейството си.
— Разбира се, че ще дойдем.
Те продължиха нататък, минавайки покрай една маса, на която продаваха фланелки против мускулна дистрофия. Тълпата погълна Рейчъл и тя изпусна ръката на Едуард.
Някой я блъсна в гърба и тя се залюля към Гейб. Той я хвана за ръката и я задържа докато се окопити. Рейчъл се огледа около себе си, но не забеляза нищо необичайно.
Едуард стоеше наблизо, но не я хвана отново за ръката. Сякаш искаше да постави колкото се може по-голяма дистанция между себе си и Гейб. Малко по-напред тя забеляза маса, покрита с печени курабии, а зад нея бе Керъл Денис.
— Ето я там.
— Спомням си Керъл на млади години — каза Гейб. — Беше много сладко момиче, преди да стане толкова религиозна.
— Не е ли иронично какви неща прави религията с хората.
— Мисля, че е по-иронично това, което хората правят на религията.
В този момент Керъл вдигна очи и ръцете й замръзнаха върху една кутия с курабии, която тъкмо разопаковаше. Рейчъл веднага забеляза в погледа й всичките стари обвинения. Знаеше колко неприятна може да бъде тази жена и затова много й се искаше Едуард да не е с нея. Добре, че бе поизостанал малко назад.
Докато двамата с Гейб се приближаваха, Рейчъл си помисли, че всичко в Керъл изглежда твърде остро. Контрастът между бледата й кожа и боядисаната й черна коса я караше да изглежда някак си крехка, почти чуплива. Скулите й бяха силно издадени напред, а острата й брадичка удължаваше още повече и без това дългото й лице. Изглеждаше тънка и напрегната, сякаш всичката женственост бе някак си изпита от нея. Рейчъл си спомни за намръщения й син и почувства някакво съжаление и към двамата.
— Здравей, Керъл.
— Какво правиш тук?
— Искам да говоря с теб.
Керъл погледна към Гейб и Рейчъл усети нейната несигурност. Сигурно изпитваше съчувствие към него, но същевременно не би могла да му прости това, че общуваше с врага.
— Не мога да си представя за какво бихме могли да говорим — изражението й малко се смекчи, когато Едуард се появи иззад гърба на майка си и застана до нея. — Здравей, Едуард. Искаш ли курабия? Ето, заповядай.
Тя му подаде една бяла пластмасова чиния. Едуард заразглежда съдържанието й, след това си взе една голяма захаросана курабия.
— Благодаря.
Рейчъл си пое дъх и се хвърли напред.
— Търся нещо, което мисля, че може и да е у теб.
— Така ли?
— Библията на Дуейн.
По лисичето лице на Керъл първо се появи изненада, която бързо бе заменена с предпазливост. Рейчъл почувства тръпка на вълнение.