— Това момче от детската градина ли е, Едуард? — изглежда го познаваш.
— Аха. Казва се Кайл — Едуард заби поглед в чинията пред себе си. — А моето име е Чип.
Рейчъл погледна отчаяно към Гейб над главата на сина си. На съседната маса момчето на име Кайл и баща му взеха хартиените си чинии и ги занесоха до един кош за отпадъци. Едуард внимателно ги наблюдаваше.
След като се освободиха от чиниите, момчето се обърна към баща си и вдигна ръце нагоре. Баща му се усмихна, взе го на ръце и го постави на раменете си.
На лицето на Едуард се появи такъв красноречив копнеж, че Гейб трепна. Това бе нещо толкова просто… Баща, носещ сина си на рамене. Но Едуард бе твърде тежък за Рейчъл, за да го носи по този начин. Твърде тежък, за да може да бъде носен от майка си, но не и от баща си.
Вдигни ме, тате! Вдигни ме нагоре, за да мога да виждам!
Гейб извърна очи.
Рейчъл бе наблюдавала цялата сцена и той видя болезнената й реакция, предизвикана от мисълта за още едно нещо, което не можеше да направи за сина си. Тя отвори чантата си, опитвайки се да отвлече вниманието си.
— Едуард, мисля, че по себе си имаш повече храна, отколкото си изял. Дай да те избърша…
Ръцете й изведнъж замръзнаха за момент, след това се потопиха в чантата и забързано започнаха да ровят в нея.
— Гейб, портфейлът ми го няма.
— Дай да видя — той взе чантата й и погледна съдържанието й.
Натъкна се на обикновената бъркотия, състояща се от химикал, касова бележка от супермаркета, малко руло тоалетна хартия, ключодържател и един тампон, който едва-едва се подаваше от обвивката си. Можеше само да си представи колко ли ненавиждаше да харчи безценните си пари, за дамски превръзки.
— Може да си го оставила вкъщи.
— Не! Беше в чантата ми, когато ти дадох кърпичката, за да избършеш обувката си.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно — тя го изгледа замислено. — Спомняш ли си, когато се облегнах на теб? Някой ме блъсна силно изотзад. Сигурно тогава е станало.
— Колко пари имаше в себе си?
— Четиридесет и три долара. Всичките ми спестявания.
Тя изглеждаше толкова отчаяна и объркана, че сърцето му се сви от съчувствие. Знаеше колко е силна и си каза, че сигурно скоро ще се възстанови от поредната неприятност, но в същото време се чудеше колко ли пъти едно човешко същество може да бъде поставяно на колене и то все да успява да се изправя на краката си.
— Ще отида да погледна мястото, където се случи това. Може да е паднало от чантата ти, когато са те блъснали, и някой да го е предал на щандовете.
Виждаше, че тя не вярва, че е възможно. Той самият не го вярваше. Защото късметът й не бе от най-добрите.
Докато събираха съдовете си, Рейчъл се опита да скрие от Гейб колко бе разстроена от случилото се. Отчаяно се нуждаеше от тези четиридесет и три долара, за да може да изкара и следващата седмица.
Те се отдалечиха от масите за пикник и Едуард се затътри след тях. Трябваше отново да минат покрай щанда, на който работеше Керъл, вече заедно с още една по-възрастна жена, облечена в червени панталони и червена блуза с къс ръкав. Рейчъл веднага разпозна в нея бабата на Емили, малкото момиченце с левкемия. Сърцето й заби, когато разбра, че жената я е забелязала.
— Госпожо Сноупс!
— Какво правиш, Фран! — Керъл се намръщи, виждайки възрастната жена да заобикаля масата и да се отправя към Рейчъл.
Жената първо се усмихна на Рейчъл, след това извърна глава към Керъл.
— Бях помолила госпожа Сноупс да отиде в къщата на дъщеря ми и да се помоли за Емили.
— Как си могла да го направиш! — кресна Керъл. — Та тя е измамничка.
— Не е вярно — отвърна меко Фран. — Знаеш колко отчаяно се нуждаем от молитви. Само чудо може да спаси Емили.
— Няма да видиш никакво чудо от нея! — тъмните очи на Керъл се забиха в очите на Рейчъл и острите й черти се изкривиха обвинително. — Имаш ли представа колко е страдало това семейство? Как можеш да им даваш фалшиви надежди? — Рейчъл понечи да отрече, но Керъл още не беше свършила. — И колко им вземаш за услугата? Бас хващам, че молитвите ти са доста скъпи.
— Нямам никакви молитви — отвърна искрено Рейчъл. Пое си дълбоко дъх и погледна бабата на Емили право в очите. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, но аз вече не съм вярваща.
— Сякаш някога си била — натърти Керъл.
Но Фран само се усмихна и погледна Рейчъл с дълбоко разбиране.
— Ако погледнете вътре в сърцето си, госпожо Сноупс, ще разберете, че това не е вярно. Не ни обръщайте гръб. Моите собствени молитви ми казват, че можете да помогнете на Емили.