— Но аз не мога.
— Не бихте могла да знаете, без да сте опитали. Бихте ли дошли просто за да я видите?
— Не. Не искам да ви давам фалшиви надежди.
— Извади си чековата книжка, Фран — намеси се Керъл. — Ще видиш как ще си промени решението.
Керъл бе жена, за която се предполагаше, че трябва да е изпълнена с обичта на Бога, но в сърцето й май нямаше нищо друго, освен горчилка. В миналото, когато Рейчъл все още бе в „Храма“, тя бе срещала много като Керъл, дълбоко религиозни мъже и жени, които бяха толкова закостенели в душите си, че радостите на живота сякаш бяха останали някъде далеч зад тях.
Рейчъл познаваше добре библията и разбираше какво се бе случило с хора като Керъл. Според тяхната теология, всеки един бе наследствено прокълнат и само ако си непрекъснато нащрек срещу силите на злото, за теб би могла да съществува някаква надежда за вечен живот. За такива като Керъл вярата бе станала източник на неизчерпаема загриженост.
В „Храма“ беше виждала също и такива като Фран — хора, които излъчваха някаква вътрешна светлина. На тези хора никога и през ум не им минаваше да търсят някаква прокълнатост в околните. Те бяха прекалено заети да раздават обич, съчувствие и опрощение.
По ирония на съдбата едно от най-големите притеснения на Дуейн бяха християните като Фран. Той вярваше, че те не са достатъчно бдителни в борбата с дявола и се страхуваше за техните души.
— Съжалявам — изрече тя с глас, пресипнал от вълнение. — Наистина много съжалявам.
Гейб направи крачка напред.
— Дами, ще ни извините, но трябва да потърсим портмонето на Рейчъл. Изгуби го тук някъде преди малко — той им кимна и я дръпна за ръката.
Рейчъл му бе благодарна. Знаеше, че не беше разбрал какво всъщност се е случило, но, както се бе случвало и преди, той бе почувствал състоянието й и се беше намесил точно навреме.
— Не знаех, че познаваш Фран Танър — каза той, докато минаваха покрай огнището с жаравата.
— Това ли е фамилното й име? Не беше ми го казала.
— Какво се е случило?
Тя му обясни.
— Не виждам какво ще ти коства да отидеш да видиш дъщеря й — беше коментарът му, когато чу историята.
— Това би било некоректно. Не съм лицемер.
В следващия момент си помисли, че той ще се опита да спори с нея, но Гейб не го направи. Само посочи към една от тентите.
— Доколкото си спомням, бяхме някъде там, когато те бутнаха. Ще отида да поразпитам.
Върна се след няколко минути и още преди да е заговорил, тя вече знаеше, че не й носи добри новини.
— Може би някой ще го предаде в полицията по-късно — промърмори той, опитвайки се да я успокои.
Рейчъл се насили и на устните й се появи усмивка, за която и двамата знаеха, че е фалшива.
— Може би…
Той леко прокара длан по бузата й.
— Хайде да се връщаме вкъщи. Мисля, че за днес ни беше достатъчно.
Тя кимна и тримата се отправиха към колата.
Докато се отдалечаваха, иззад павилиона за безалкохолни напитки се появи Ръс Скудър. Изчака, докато се изгубят от погледа му, след това измъкна портмонето на Рейчъл от една фуния за пуканки, която носеше със себе си, и извади парите.
Четиридесет и три долара. Жалко, че не бяха повече. Той се втренчи в смачканите банкноти, хвърли портмонето в най-близкия кош за боклук, след което се запъти към една от масите, на която се събираха помощи за благотворителни цели.
Карл Пинтър разговаряше с хора около масата, опитвайки се да ги убеди да направят дарения, но Ръс не обърна никакво внимание на малкия контейнер, украсен със снимката на куче с големи тъжни очи. Вместо това той пъхна четиридесетте и три долара в пластмасовия цилиндър, на който пишеше Фонд за Емили.
Шестнадесета глава
Вечерта Рейчъл за стотен път прочете на Едуард „Стелалуна“. Красиво илюстрираната приказка разказваше за малко прилепче, останало без майка си и отгледано от птичките, в резултат на което начинът му на живот се различавал от характерния за прилепите. Когато Рейчъл приключи с четенето, Едуард извади ухото на Хорс от устата си и я погледна разтревожено с очи, прекалено сериозни за възрастта му.
— Майката на Стелалуна е претърпяла произшествие и те не са могли да се виждат дълго време.
— Но на края все пак са се намерили.
— Да, предполагам.
Тя знаеше, че отговорът й не го е задоволил. Той нямаше баща, нито къща, нито истинско семейство. И изглежда вече започваше да осъзнава, че тя е единствената му опора.
След като го сложи да си легне, тя отиде в кухнята и видя Гейб да стои до задната врата. Той се извърна, когато чу стъпките й, и Рейчъл видя как едната му ръка се плъзна в джоба на панталона му. Извади няколко банкноти и й ги подаде.