Тя преброи петдесет долара.
— Какво е това?
— Просто бонус. Свърши доста работа, която не ти влиза в задълженията. Заслужаваш си го.
Възстановяваше парите, откраднати от чантата й, като същевременно се опитваше да не засегне гордостта й. Рейчъл погледна към новичките банкноти и примигна.
— Благодаря — успя само да каже.
— Излизам за малко. Скоро ще се върна.
Не й предложи да отиде с него и тя не каза нищо. Моменти като този й напомняха каква огромна пропаст лежеше между тях.
По-късно, когато вече се приготвяше да си ляга, тя го чу да се връща. Доразсъблече се, след това се мушна в старата му работна риза. Изми лицето и зъбите си и отиде отново в кухнята, където го завари приклекнал до една картонена кутия, поставена близо до готварската печка.
Приближи се и видя, че в кутията, застлана с няколко салфетки, имаше едно мъничко врабче.
Във вторник, само три дни преди официалното откриване на киносалона, Рейчъл вече бе започнала да се притеснява, че няма да успеят да подготвят всичко навреме. В същото време бе развълнувана от мисълта за това как ще покажат обновения „Гордостта на Каролина“ на хората от околността. Фойерверките на вечерта на откриването бяха нейна идея и освен това бе убедила Гейб да украси централния вход с един дълъг ред от пъстроцветни пластмасови флагове.
За съжаление той никак не споделяше ентусиазма й и незаинтересоваността му ставаше по-очевидна с всеки изминал ден. В същото време Рейчъл все повече се привързваше към това място. Когато гледаше прясно боядисаните стени, новите уреди в снекбара и почистения от плевели двор, тя изпитваше силно чувство на задоволство от добре свършена работа.
В три часа следобед телефонът в снекбара иззвъня. Тя остави парцала, с който забърсваше новата машина за пуканки, и се затича да вдигне слушалката.
— Библията е у мен — чу тя гласа на Кристи. — Синът на Керъл току-що я донесе.
Рейчъл въздъхна с огромно облекчение.
— Направо не мога да повярвам, че най-после ще я взема в ръцете си. Ще мина да я взема тази вечер.
Побъбриха още няколко минути и тъкмо когато затваряше, в снекбара влезе Гейб. Тя се завтече към него покрай тезгяха.
— Библията е у Кристи!
— Недей да хвърляш всичките си надежди в нея.
Тя го погледна в сериозните сребристи очи и не можа да устои на желанието да го докосне по бузата.
— Ти си прекалено голям песимист, младежо!
Сега вече и той се усмихна, но само за миг. Рейчъл усети, че се готви да й изнесе поредната лекция, затова бързо смени темата.
— Как вървят нещата с Том?
— Мисля, че си разбира от работата.
Том Бенет бе името на кинооператора, който Гейб бе наел. След голямото откриване Гейб планираше да държи киносалона отворен четири вечери в седмицата. Том живееше в Бревърд и щеше да прихожда. Гейб щеше да продава билети и да помага на Рейчъл в снекбара по време на антрактите заедно с още една млада жена на име Кайла.
Известно време Рейчъл се бе чудила какво ще прави с Едуард, когато започне да работи вечер, но в крайна сметка стигна до единственото възможно решение. Не можеше да си позволи да му наеме бавачка за по-голямата част от времето, през което щеше да отсъства от къщи, затова повечето вечери той щеше да идва с нея. Реши да му стъкми едно легло в офиса на Гейб, точно до прожекционната кабина, като се надяваше, че ще успява да заспи там.
Гейб я изгледа строго.
— Ти изяде ли си обяда днес?
— До последната трошичка — тя срещна изпълнения му с недоверие поглед и не можа да се стърпи да не се усмихне закачливо.
Беше минало много време, откакто някой си бе правил труда да се грижи за нея. Дуейн със сигурност не беше го правил, а когато Рейчъл бе още в средата на юношеските си години, здравето на баба й се бе влошило дотолкова, че вече Рейчъл бе започнала да се грижи за нея. И сега този грубоват и наранен мъж, който доскоро искаше единствено да бъде оставен на мира от всички, се бе самоназначил за неин ангел настойник.
Не искаше да се поддава на чувствата си, затова се отдръпна назад към тезгяха.
— А как е Туити?
— Все още е жив.
— Хубаво.
Той бе донесъл врабчето със себе си, за да може да го храни достатъчно често. Малко по-рано тя се бе качила до офиса му, за да го попита нещо, и го бе заварила наведен над кутията. Хранеше миниатюрното същество през една отрязана сламка.
— Къде каза, че го намери? — попита тя.
— Близо до задната врата на къщата. Обикновено лесно се открива гнездото и тогава ги връщам обратно… има една стара приказка, че малките птиченца се изоставят от майките си, ако имат мирис от докосването на човек. Но този път не можах да намеря гнездото.