И сега виждаше как петгодишното хлапе пренебрегваше инструкциите му и се опитваше незабелязано да се изниже към задния коридор.
— Казах ти да оставиш майка си на мира.
— Тя обеща да ми чете „Стелалуна“.
Гейб знаеше какво би трябвало да направи. Трябваше да вземе книгата и да прочете приказката на момчето, но не можеше да го стори. Просто не можеше да остави детето да седи до него, докато му чете точно тази книжка.
Още веднъж, тате. Прочети ми „Стелалуна“ още веднъж. Моля те.
— В тази книжка се разправя за един прилеп, нали?
Едуард кимна.
— За един добър прилеп. Не за страшен.
— Хайде да излезем навън и да видим дали няма да открием някой.
— Истински прилеп?
— Разбира се — Гейб се отправи към задната врата, отвори я и я задържа с ръка. — Вече би трябвало да са излезли. Те се хранят през нощта.
— Не ми се излиза сега. Имам си работа.
— Излез навън, Едуард. Веднага.
Момчето се провря без желание под ръката му.
— Името ми е Чип. И ти не бива да излизаш навън. Трябва да стоиш при Туити, за да не умре.
Гейб преглътна раздразнението си и последва момчето навън.
— Аз се грижа за птички още от времето, когато съм бил на твоята възраст, така че много добре знам какво правя — не хареса грубата нотка в собствения си глас, затова пое дълбоко въздух, опитвайки се да промени тона. — Когато братята ми и аз бяхме момчета, често намирахме малки птиченца, паднали от гнездата си. Тогава не знаехме, че трябва да ги върнем обратно, затова ги носехме вкъщи. Понякога умираха, но понякога успявахме да ги спасим.
Доколкото си спомняше, единствено той бе този, който ги спасяваше. Намеренията на Кал бяха добри по принцип, но редовно се случваше да се увлече в игра на баскетбол или футбол, забравяйки да нахрани птичето. А Етън бе прекалено малък, за да поема някаква отговорност.
— Ти каза на мама, че пастор Етън е твой брат.
Гейб усети обвинителната нотка в гласа на Едуард, но се постара да не й обръща внимание.
— Така е.
— Не си приличате.
— Той прилича на майка ни. А брат ми Кал и аз приличаме на баща ни.
— Но вие не се държите еднакво.
— Хората са различни, дори и братята — Гейб взе един от сгъваемите шезлонги, подпрени на стената на вилата, и го разгъна.
Едуард заби петата на едната си маратонка в меката земя под краката си и залюля заека с една ръка.
— Моят брат е също като мен.
Гейб го изгледа учудено.
— Брат ти?
Челото на Едуард се сбърчи от напрежение, което незнайно защо бе насочено към маратонките му.
— Той е страшно силен и може да набие един милион хора. Казва се… Стронгмен. Той никога не се разболява и винаги ми вика Чип, а не това другото име.
— Мисля, че нараняваш чувствата на майка си, когато казваш на хората да не ти викат Едуард — тихо каза Гейб.
На момчето това никак не му се хареса и Гейб видя как по лицето му се изписват противоречиви чувства — тъга, съмнение, инат.
— На нея й е позволено да ми вика така. Но на тебе — не.
Гейб взе другия шезлонг и също го разгъна.
— Сега гледай ей към оня хълм. Там горе има пещера, в която живеят много прилепи. Може и да успееш да видиш някой от тях.
Едуард седна на шезлонга и пъхна заека до себе си. Краката му не достигаха до земята и малките му ходила стърчаха някак странно точно пред него. Гейб усети напрежението в момчето и с неудоволствие си помисли за факта, че то все още го приема като някакво чудовище.
Минаха няколко минути. Джейми, с неговата нетърпеливост на петгодишен палавник, би скочил от стола още на тридесетата секунда, но синът на Рейчъл стоеше тихо, твърде наплашен от Гейб, за да опита да се възпротиви. Гейб мразеше този страх, но явно не можеше да направи нищо по въпроса. Поне засега.
Започнаха да се мяркат светулки и вечерният бриз постепенно утихна. Момчето все така не помръдваше. Гейб си помисли да подхване някакъв разговор, но в този момент проговори Едуард.
— Мисля, че това е прилеп.
— Не. Ястреб е.
Момчето привлече заека в скута си и пъхна показалеца си в една малка дупчица в шева.
— Мама ще ми се кара, ако стоя навън прекалено дълго.
— Гледай към дърветата.
Той пъхна заека под тениската си и се отпусна назад в стола, който изскърца. Момчето се наведе напред, след това отново се отпусна назад, карайки стола да изскърца отново. И отново.