— Тихо, Едуард.
— Аз не съм Ед…
— Добре, Чип, по дяволите…
Момчето го изгледа и скръсти красноречиво ръце на хилавите си гърди.
— Съжалявам — въздъхна Гейб.
— Пикае ми се.
— Добре — предаде се Гейб.
Шезлонгът се наклони на една страна, когато момчето скочи от него. В този момент откъм задната врата на къщата се чу гласът на Рейчъл.
— Време е за лягане, Едуард.
Гейб се извърна и я видя да стои в рамката на вратата, на фона на светлината от кухнята. Изглеждаше стройна, красива и някак особена и в същото време също като онези милиони майки, които викат детето си да ляга в тази топла юлска нощ.
Мисълта му се насочи към Чери и той зачака да изпита познатата болка, но това, което почувства, бе само някаква меланхолия. Може би ако не си позволяваше да мисли за Джейми, щеше да бъде в състояние да живее все пак.
Едуард се затича към задната врата, стигна при майка си и се хвана за полата й.
— Беше ми казала, че не бива да ругая, нали, мамо?
— Точно така. Ругатните са лошо нещо.
— Той обаче каза една — Едуард посочи към Гейб. — Каза ругатня.
Гейб го изгледа раздразнено. Какъв бърборко! Рейчъл подкара детето към стаята му, без да каже нищо.
Гейб нахрани врабчето, правейки всичко възможно да не го докосва, докато му даваше миниатюрни хапки храна. Ако го хранеше често от ръката си, това щеше да накара птичето да привикне с човешкия контакт и да го превърне в домашен любимец, което пък щеше да направи много по-трудно приспособяването му към свободния живот.
Искаше да бъде напълно сигурен, че Рейчъл е имала достатъчно време, за да сложи момчето да си легне, затова почисти кутията на птичето, постла я с чиста салфетка и едва тогава се запъти към всекидневната. През отворената врата я видя да седи на стъпалата пред вилата, с ръце поставени върху сгънатите й колене. Той също излезе навън.
Рейчъл чу стъпките му зад себе си, но не се обърна. Дъските от пода на верандата започнаха да вибрират, докато се приближаваше към нея. Той също приседна на стъпалото.
— Нищо не намери в библията, нали?
Тя все още не бе успяла да преглътне разочарованието си.
— Не. Но голяма част от текста е подчертана и навсякъде по полетата има бележки. Ще я преровя страница по страница, сигурна съм, че все някъде ще намеря това, което търся.
— Нищо не става лесно при теб, а, Рейч…
Беше уморена и отчаяна, надеждата, която й беше давала сили през целия следобед, сега вече бе изчезнала. Имаше нещо много обезпокоително, когато четеше онези стари, познати строфи отново. Усещаше как се опитваха да я придърпат, опитваха се да я привлекат отново към нещо, което тя повече не можеше да възприеме.
Очите й започнаха да парят, но тя се пребори с желанието си да заплаче.
— Недей да изпадаш в сантименталности заради мен, Бонър. Мога да се справя с всичко.
Той прокара ръка по гърба й и я стисна за рамото.
— Добре, мила.
Мила. Беше й го казал на два пъти днес. Дали наистина бе неговата мила?
Тя се облегна на рамото му и си помисли, че не й остава нищо друго, освен да приеме истината. Беше влюбена в него. Искаше й се да го отрече, но нямаше никакъв смисъл.
Това, което чувстваше, бе толкова различно от любовта й към Дуейн. Онова бе някаква нездравословна комбинация от благоговение пред герой и желанието на едно младо момиче да си има баща. А това сега бе една зряла любов, очите й вече бяха широко отворени. Виждаше както недостатъците на Гейб, така и своите собствени. Осъзнаваше също и колко разрушително би било да си позволи да си фантазира за бъдеще с мъж, който все още бе влюбен в своята мъртва съпруга. И още по-лошо, с мъж, който не можеше да понася детето й.
Враждебността между Гейб и Едуард се изостряше все повече и тя не можеше да измисли начин да подобри отношенията им. Не би могла да заповяда на Гейб да си промени отношението и да го накара да се грижи за Едуард.
Чувстваше се изморена и победена. Той беше прав. Нищо не ставаше лесно при нея.
— Опитай се да не ругаеш пред Едуард, ако обичаш.
— Просто ми се изплъзна от устата — той се втренчи в тъмния ред дървета, които очертаваха границата на предния двор. — Знаеш ли, Рейчъл, той е добро дете, но може би трябва да си малко по-строга с него.
— Още от утре ще започна да го бия до посиняване — отвърна саркастично тя.
— Искам само да кажа… Например този заек, който непрекъснато носи със себе си. Вече е на пет години! Другите деца сигурно го вземат на подбив.
— Той казва, че го държи в шкафчето си, когато е на училище.
— Дори и така да е. Прекалено е голям за такава играчка.