Момчето бавно започна да се укротява. Тя бързо смекчи тона.
— Гейб не ме наранява, Едуард.
— Тогава какво прави?
За първи път, откакто я бе срещнал, Рейчъл изглежда не знаеше какво да каже.
Гейб извърна глава и видя разрошената коса и зачервените, покрити със сълзи бузи на момчето.
— Аз я целувах, Ед… Чип.
На детското лице се появи ужасено изражение.
— Никога повече дори и не си помисляй да го правиш.
Гейб знаеше, че тежестта му затруднява дишането на Рейчъл, но тя все пак се опита да говори колкото се може по-спокойно.
— Всичко е наред, Едуард. На мен ми харесва Гейб да ме целува.
— Не, не ти харесва!
Така явно нямаше да стигнат доникъде, затова Гейб каза строго.
— Чип, искам да отидеш в кухнята и да донесеш на майка си чаша с вода. Тя е много жадна.
Детето го погледна неразбиращо.
— Моля те, направи каквото ти казва, Едуард. Наистина се нуждая от чаша вода.
Момчето с нежелание слезе от леглото, като в същото време изгледа Гейб с поглед, който заплашваше да го изпепели, ако пак си позволеше да заплаши майка му по някакъв начин.
В момента, в който се изгуби зад вратата, Гейб и Рейчъл скочиха от леглото и забързано започнаха да си търсят дрехите. Гейб си нахлузи джинсите, Рейчъл грабна тениската му и бързо я навлече през главата си, след това започна да търси бикините си по пода. Когато не успя да ги намери, тя обу неговите слипове. При други обстоятелства би било смешно, но сега всичко, за което мислеха и двамата, бе да се облекат, преди да се е върнало момчето.
Той вдигна ципа на джинсите си.
— Мислех си, че си заключила вратата.
— Не, аз си мислех, че ти я заключи.
Едуард се върна за рекордно кратко време, бягаше толкова бързо, че водата се разливаше отстрани на синята пластмасова чаша.
Рейчъл направи крачка напред, за да я вземе от ръцете му, но се спъна в нещо. Гейб погледна надолу и видя, че на пода лежи „Стелалуна“. Зачуди се какво прави книгата там и в следващия момент се сети, че това бе нещото, с което Едуард го бе бил по главата.
Седемнадесета глава
Рейчъл дълго време пи водата от чашата. Когато все пак приключи, тя погали Едуард по косата.
— Хайде сега обратно в леглото.
Гейб обаче пристъпи напред. Беше твърдо решен, че ситуацията трябва да се изясни, преди тя да е прибрала сина си. Изгледа дребничкото момче, спомняйки си яростта на тези малки юмруци, и за един кратък момент погледна на него като такъв, какъвто е, а не като сянка на някой друг.
— Чип, аз харесвам много майка ти и никога не бих я наранил. Искам да запомниш това. Ако отново ни видиш близо един до друг, трябва да знаеш, че това е, защото ние искаме да се докосваме, а не понеже нещо не е наред.
Едуард изгледа недоверчиво майка си.
— Как би могла да искаш да се докосваш до него?
— Знам, че ти е трудно да го разбереш, особено като се има предвид, че двамата не се разбирате много добре, но на мен ми харесва да бъда с него.
Момчето я погледна войнствено.
— Ако трябва да докосваш някого, докосвай тогава мен.
— Много ми харесва да те докосвам — тя му се усмихна. — Но аз съм зряла жена, Едуард, и понякога искам да се докосвам до зрял мъж.
— Тогава докосвай пастор Етън.
Рейчъл не можа да сдържи смеха си.
— Не може така, глупаче! Пастор Етън е твой приятел, а Гейб — мой.
— Те не са братя, каквото и да казва той.
— Утре, когато видиш пастор Етън в градината, защо не го попиташ за това?
Гейб забеляза, че слиповете му всеки момент ще се свлекат надолу по краката й.
— Хайде, Чип. Ела да нахраним още веднъж Туити, преди да си легнеш.
Но Едуард бе прекалено умен, за да бъде подмамен толкова лесно.
— Как да съм сигурен, че няма да започнеш пак да я целуваш?
— Ще я целувам — отвърна Гейб. — Но само когато майка ти ми каже, че го иска.
— Няма да го иска! — Едуард хукна към вратата. — И още утре ще кажа на пастор Етън за вас.
— Страхотно — измърмори Гейб. — Само това ни трябваше.
Пастор Етън обаче си имаше свои собствени проблеми. Беше единадесет часа сутринта, а в каната на кафеварката не бе останала и половин чаша кафе.
Не че не знаеше как да си направи. Правеше си всяка сутрин вкъщи. Но това тук не беше къщи. Това бе работното му място и през последните осем години Кристи неизменно бе бдяла каната с кафе винаги да е пълна.
Той грабна стъклената гарафа, мина забързано покрай бюрото й и влезе в малката кухничка. Напълни гарафата, като същевременно успя да полее с вода голяма част от новата си риза. Върна се в офиса, изхвърли старото мляно кафе, сипа ново, без да брои лъжичките, наля водата и щракна копчето. Ето! Щеше да й покаже, че може да се справя и без нея.