— Той е задник.
— На него са му се случили някои лоши неща и това го е направило такъв намръщен и груб, но иначе е добър човек.
— Какви лоши неща?
Етън се поколеба за момент, но след това реши, че детето трябва да знае истината.
— Имаше жена и малко момче, което обичаше много. Те умряха преди доста време, но той все още тъжи за тях.
Едуард дълго време не каза нищо. Накрая се присламчи по-близо до Етън и облегна глава на гърдите му.
Етън потърка момчето по ръката и си помисли за мистерията на Божиите пътища. Опитваше се да успокои детето на мъж, който бе презирал, и на жена, която не харесваше, и защо ли тогава самият той се чувстваше някак си успокоен?
— Гейб наистина е мой брат — додаде той тихо. — И аз го обичам много.
Почувства как детето се скова, но не се отдръпна от него.
— Той е зъл.
За Етън никак не беше лесно да проумее как иначе много добродушният му брат бе успял да настрои до такава степен това хубаво малко момче срещу себе си.
— Искам да си помислиш наистина добре. Няма ли поне едно хубаво нещо, което Гейб да е направил за теб?
Едуард започна да клати глава, но изведнъж спря.
— Има едно нещо.
— И какво е то?
— Вече ми вика Чип.
Петнадесет минути по-късно Етън разговаряше по телефона с Кал. Без да нарушава конфиденциалността на своя разговор с Едуард, той осведоми по-големия си брат, че на хоризонта се очертават големи неприятности.
— Даваш ли нещо без пари, брат ми?
Рейчъл вдигна глава, чувайки дълбокия мъжки глас откъм вратата на снекбара.
— Кал! — Гейб остави кутията с кифлички, която носеше, и излезе иззад тезгяха, за да посрещне мъжа, който толкова много приличаше на него.
Докато двамата се прегръщаха, потупвайки се по гърбовете, Рейчъл изучаваше Кал Бонър, чудейки се каква ли комбинация от гени бе направила така, че в едно и също семейство да се пръкнат трима разбивачи на женски сърца.
За разлика от Етън, при двамата, тъмният тен и леко грубоватата мъжка хубост определено ги идентифицираха като братя. Косата на Гейб бе по-дълга, сребристосивите му очи малко по-светли от тези на Кал, но и двамата мъже бяха високи, стройни и мускулести. Макар да знаеше, че бившият полузащитник е най-големият брат, с почти две години по-възрастен от Гейб, той изглеждаше по-млад. Може би това се дължеше на общото изражение на задоволство от живота, което изглежда го съпътстваше навсякъде.
— Трябваше да ми се обадиш, че ще дойдеш — каза Гейб.
— Не си си помислил, че ще пропусна голямото откриване тази вечер, нали?
— Това е най-обикновен киносалон, Кал.
Думите му я ужилиха. За нея това вече не беше просто киносалон. Искаше й се запуснатото доскоро място да блести ослепително тази вечер.
Целия ден се бе занимавала с обучението на Кайла, младата жена, която Гейб бе наел да помага в снекбара. Беше се опитала да научи и Гейб на основните неща, така че и той да може да помага по време на антрактите. Той схващаше бързо, но Рейчъл знаеше, че прави всичко формално. Този мъж би трябвало да лекува животни, а не да сервира хамбургери.
— Искаш ли кафе? — обърна се Гейб към брат си. — Или пък сладолед? Вече съм станал почти професионалист при пълненето на кофичките.
— Не, благодаря. Роузи започна да нервничи още преди да сме излезли от Ашвил — не може да понася детската си седалка в колата — и трябва да се връщам в мавзолея, за да помогна на Джейн.
Рейчъл не трябваше да си напряга много мозъка, за да се сети какво означаваше мавзолея.
Кал продължи, като в държанието му имаше някаква сянка на престорена сърдечност.
— Само се отбих да ти кажа, че Джейн е решила да даде тържествен семеен обяд за теб и Ет утре около единадесет часа. Иска да отпразнуваме новия ти бизнес. Ще можеш ли да дойдеш?
— Разбира се.
— И, Гейб, недей да казваш на Джейн, че съм го казал, но ако съм на твое място, бих похапнал нещо предварително. Като познавам жена си, сигурно ще ни предложи нещо супердиетично, ястия, с които никога не можеш да се нахраниш както трябва. Трябва да видиш боклуците, с които храни Роузи — без захар, без консерванти, нищо, което си струва да се яде. Миналата седмица ме залови да давам шоколадова бонбона на детето и това едва не ми костваше главата.
— Добре, предупреден съм — усмихна се Гейб.
— Това място изглежда чудесно — Кал огледа снекбара сякаш беше някой четиризвезден ресторант. — Наистина си свършил добра работа.
Рейчъл едва успяваше да потисне отвращението си. Най-големият брат беше същия като Етън. Тя вече наистина обичаше това място, но то в никакъв случай не подхождаше на Гейб. Защо никой от братята му не можеше да го погледне в очите и да го попита какво всъщност си мисли, че прави с живота си?