Токие беше първата ми любов. По-късно, на 21 март - ден, който никога няма да забравя, тя изчезна от прозореца на магазина. Беше пролет. Вишните в столицата тъкмо започваха да цъфтят.
Трудно мога да опиша с думи какво изпитах тогава. Почувствах се абсолютно празен - не, не точно празен. Този случай ме накара да проумея, че всичко е предварително загубено, поради което реших да замина за Европа. Токие ми напомняше за атмосферата на един френски филм, който бях гледал тогава, затова избрах Европа с ясната самозаблуда, че ако отида до Франция, може случайно да срещна някоя жена, приличаща на моята кукла.
Така няколко години по-късно, когато за пръв път ми се роди дъщеря, без много чудене я кръстих Токико. Причината е, че тя се роди точно на 21 март - денят, в който Токие изчезна, което беше особен знак от съдбата.
Постепенно се убедих, че Токие също е зодия Овен. Вярвах, че дъщеря ми е преродената Токие, най-накрая дошла при мен, след като така и не успях да се сдобия с нея, докато се намираше зад стъклото на магазина. Бях убеден, че с годините лицето на Токико все повече ще заприличва на нейното.
Тя обаче беше слабо дете...
След като написах всичко това, изведнъж осъзнах нещо. Понеже обичам най-много Токико, ала тя не е особено здрава, дали подсъзнателно не искам да ѝ дам съвършено тяло, което да подобава на лицето ѝ?
В действителност изпитвам предубедена любов към нея. Родена е под знака на Овен и е енергична, но понеже е на границата между огъня и водата201, е склонна към чести депресии. Замисля ли се за немощното ѝ сърце, когато е в такова състояние, ме обзема безкрайно чувство на обич. Трябва да призная, че е по-силно от любовта, която един баща обикновено изпитва към дъщеря си.
С изключение на най-голямата ми дъщеря Кадзуе и племенничките ми Рейко и Нобуко, съм рисувал полуголи скици на всички момичета в къщата ми. Токико не е много надарена. Отдясно на корема ѝ има малък родилен белег. Спомням си обаче, че докато я скицирах, си представях как би изглеждало лицето ѝ, увенчаващо едно неземно красиво тяло.
При всички положения обаче не Токико е най-слабата от момичетата. Томоко, Рейко и Нобуко са далеч по-крехки, макар и да не съм виждал телата на последните две. Копнея Токико да се превърне в идеалната жена.
Като се замисля, освен нея само Юкико ми е истинска дъщеря - може би чувствата ми не са толкова странни.
Не се интересувам от бронзови тела, но има едно изключение. Преди няколко години посетих Европа за втори път. Тогава не се впечатлих особено от Лувъра. В ума ми най-силно се запечата не Реноар или Пикасо, нито дори Роден, а амстердамската изложба на един неизвестен скулптор на име Андре Мийо. Бях толкова завладян от него, че в продължение на година не намирах волята да творя.
Изложбата му наподобяваше изкуство, посветено на смъртта, а за галерия служеше стар и вече изоставен обществен аквариум.
Трупът на мъж, обесен на електрически стълб, телата на майка и дъщеря, изхвърлени край пътя - отвсякъде лъхаше миризмата на разложение. (Повече от година по-късно ми хрумна, че всичко това може да е било нагласено.)
Бяха показани изкривени от страх лица, мускули, вцепенени от огромната енергия на предсмъртната агония, изобразени толкова детайлно, че се виждаше как гният, концентрирали в себе си толкова мощ, сякаш са се вледенили.
Мащабите на изложбата ме накараха да забравя, че скулптурите са метални - струва ми се, че цветът на телата с невероятно гладките им чупки беше един и същ, но изобщо не помня дали е истина.
Кулминацията представляваше сцена на удавяне. Във водата е стъпил мъж, който насила бута под повърхността главата на друг човек, чиито ръце са закопчани зад гърба с белезници. От устата на втория още излиза гибелна пяна, която се свързва с водата като тънка верижка. Взирането в светлия, като излязъл от сън, аквариум насред мрачната зала наподобяваше гледане през стереоскоп.
Да, наистина се беше случило. Все още си го спомням, сякаш е станало пред очите ми. Унинието от стъписването ми продължи повече от година след това, докато в крайна сметка не осъзнах, че с половинчати творби няма да съумея да надхвърля онова, което бях видял - тогава се реших да създам Азот. Тя може да го надмине.
Мисля, че трябва да се пазим от кучета. В залата с онези смъртни творения отекваха всевъзможни писъци. Човешките уши не могат да чуят звуци, които са с честота от над двайсет хиляди херца. Йоркширският териер, който дамата пред мен беше прегърнала, несъмнено можеше да долови с чувствителния си слух болезнено острите стонове от трийсет хиляди херца още преди да са се превърнали в звуци, които и човек да може да възприеме.