Това не можеше да продължава, помислих си аз. Хванах Митарай, който се опитваше да стане, и няколко пъти му казах, че е изморен. Всъщност не му беше останала и капчица сила. Казах му да полегне и го положих на студената каменна пейка.
Щом приключих, в тялото ми се надигна нова вълна на отчаяние и усетих как ми причернява пред очите. Явно не било само израз, ами можело да се случи и наистина. Вече бях убеден. Митарай не беше постигнал абсолютно никакъв напредък.
Може би грешката беше, че когато започнахме, той още беше в депресия. Ако гледаме на ситуацията като на съревнование между Митарай и онзи инспектор Такегоши (което е едно доста неравно съревнование, но Митарай се хвърли в него импулсивно, така че няма какво да се направи по въпроса), то моят приятел несъмнено беше загубил.
Въпреки това още от самото начало нямаше шанс за победа. Такегоши можеше просто да си стои и да чака, докато загадката, която Митарай тръгна да разрешава за няколко дни, стои без отговор в продължение на четиресет години. Дори и в този момент да беше успял да намери отговора, пак нямаше да имаме време. Чисто физически беше непостижимо да намерим убиеца за един ден, дори и да бяхме разбрали кой е. Можеше да е навсякъде в Япония, та дори и по света. Митарай се беше провалил.
Единственият останал лъч надежда беше информацията, която бях научил аз. Вероятността Йошида Шусай да е Хейкичи. Все още имаше нищожен шанс това да е така. Самият аз бях уверен, че шансовете са дори по-големи. Имаше нещо в онзи старец Йошида. Въпреки това вече нямаше време. Трябваше да оставя Митарай и да тръгна сам. Бяхме изчерпали всички други шансове. Налагаше се да посветим оставащото ни време на тази цел.
Проблемът беше, че се чудех дали има смисъл да разкажа за напредъка си на Митарай, докато беше в това състояние. Можеше да стане още по-странен. Явно беше прекарал нощта на същата тази пейка. Понякога прекаляваше. Дори и да го правеше, за да се накаже за слабостите си, какво щеше да стане, ако беше завалял дъжд?
Погледнах си часовника. Беше минало девет. Не трябваше да стоим така. Чудех се дали да не се обадя по телефона на Емото да дойде да наглежда Митарай, за да не го оставям сам, след което да тръгна към дома на Йошида, но в този момент той проговори, като този път изрече думи, разбираеми и за най-обикновения човек:
- Мисля, че наистина прекалих с хуленето на Холмс по-рано, както каза и самият ти, и сега бях наказан за това. Беше прав. Не си знаех мястото. Мислех, че подобна загадка може да бъде решена веднага. Всъщност може би наистина беше така. Действително имах това усещане. Трябваше ни само едно болтче. Само него да бяхме намерили, мамка му! Бяхме прекалено упорити и не направихме нищо! Трябва ни следа. Само една малка следа да имахме! - хвана се за главата. - А, боли, боли! Това е направо невероятно. Беше напълно прав - даже устните ми се подуха. Боли ме, като говоря. Захласнах се и се провалих напълно. Ти обаче беше много ентусиазиран, искам да те чуя. Ще ми разкажеш ли какво направи?
Доста кротък беше Митарай този ден. На човек явно от време на време му трябват и малко провали. За неговия обаче щяхме да заплатим скъпо. В същия момент усетих как в никакъв случай не бих позволил на моя приятел да коленичи пред онзи надменен полицай. Митарай трябваше да се скрие някъде, а аз да се изправя пред Такегоши сам.
Реших, че моментът беше настъпил, и му разказах подробно какво бях правил досега - как отново отидох до Йодогава, за да се срещна с Като-сан, от нея разбрах за Йошида Шусай, посетих го в дома му, който беше близо до депото на булевард „Карасума“, след което вчера ходих до Мейджи Мура и видях Умеда Хачиро, за когото Ясукава Тамио е казал, че е Хейкичи, както и куклата, която според него е Азот.
Изобщо не успях да усетя в погледа на Митарай, който беше легнал по корем на пейката, подпрял глава на ръцете си, очакваната от мен искра интерес - той просто се взираше разсеяно в пространството, поради което реших, че все пак не е същият като обикновено. Изглеждаше така, сякаш мисли за нещо съвсем различно. Вече се беше отказал и нямаше желание да се занимава. Бях дълбоко разочарован.