Поне се успокои. Едва ли щеше да е проблем да го оставя, затова реших да отида сам до къщата на Йошида Шусай. Не успях да измисля добра стратегия, но нямах избор. Нека да го срещна, а пък някак ще се справя. Беше последният ден - нямах намерение да си играя с някакъв луд.
- Всеки момент ще отвори Някуоджи... - промърмори Митарай сънливо, след като стана от пейката.
- Какво е Някуоджи? Храм ли е?
- Да, джинджа... Не, не, натам сме!
Погледнах в посоката, към която посочи той, и видях сграда в западен стил с малка часовникова кула до нея, която се намираше в ниското под пътеката - върхът ѝ се показваше над дърветата.
Пътеката на философите, където бяхме, се намира върху насип, успореден на течението на малка река, но понеже насипът е доста висок, всички околни сгради са разположени на около четири-пет метра по- ниско от пътя. Часовниковата кула също беше една от тях, но се оказа, че до пътеката има порта, от която надолу се спускат каменни стъпала. Те, изглежда, водеха до сградата с часовника.
- Кафене ли е това?
- Да. Пие ми се нещо топло.
Не можех да се противопоставя на това негово желание, при положение че беше толкова слаб. Отидохме до портата, с олюляване слязохме по стъпалата и влязохме в сградата.
Митарай каза, че някакъв известен актьор е отдал част от двора си, за да се направи това заведение. В предната си част то представляваше остъклено помещение, подобно на слънчева стая. Седнахме там и забелязах двора, аранжиран в испански стил, с камъни, кладенец и скулптури в него. Сутрешното слънце огряваше масата ни, а други клиенти нямаше, което придаваше комфорт на мястото.
- Хубаво е - казах аз, след като почти изпих кафето си, наслаждавайки се на атмосферата.
- Да - Митарай още беше разсеян.
- Мисля след малко да отида до дома на Йошида Шусай, за който ти казах. Ти какво ще правиш? Искаш ли да дойдеш с мен?
След като се замисли продължително, отговори:
- Да, може и така да направя...
- Тогава нямаме време! Трябва в рамките на деня да намерим виновника.
Не ми се занимаваше да сърбам кафето на дъното на чашата, затова станах и грабнах касовата бележка. В този момент слънцето, което огряваше помещението, изведнъж се скри зад облаците. Изненадах се. Колко хубаво беше времето допреди малко, а сега май отиваше към разваляне.
Митарай излезе с бавни стъпки преди мен. Извадих портмонето си, за да платя, но бях изхарчил всичките си дребни и имах само банкноти от десет хиляди йени. Тъй като заведението тъкмо беше отворило, сервитьорът нямаше как да ми върне рестото, затова трябваше да го изчакам да отиде до вътрешната част на кафенето, за да вземе пари, и изостанах значително от Митарай.
По навик обърнах деветте събрани набързо банкноти от по хиляда йени така, че да са от една и съща страна, и се заизкачвах по каменните стъпала, водещи до Пътеката на философите. Имаше една банкнота, която беше скъсана по средата и залепена с тиксо. Дясната половина от лицето на Ито Хиробуми881се падаше точно под него.
Митарай пак беше седнал на пейката. Изведнъж отнякъде се появи кучето отпреди малко. Май харесваше моя спътник. Може би гледаше на него като на равен. Подканих Митарай да вървим към депото „Карасума“. Доближавахме се към последната ни надежда. Чувствах как нещо в мен сякаш гори.
Докато прибирах банкнотите в портмонето си, реших просто така да ги покажа на Митарай:
- Виж, дадоха ми една банкнота, залепена с тиксо.
- Брей, да не е непрозрачно? - отвърна той. - Ясно, прозрачно е, значи си е наред.
- Какво е наред?
- А, ами за банкнота от хиляда йени няма такава вероятност, но ако беше от десет хиляди, и то залепена с непрозрачно тиксо, би било доста вероятно да е фалшива.
- Защо може да е фалшива, ако е залепена с непрозрачно тиксо?
- Ами значи... всъщност не ми се обяснява, поне не с думи. Много лесно мога да ти го обясня, ако го нарисувам. Всъщност „фалшива банкнота“ може да не е най-точният израз, по-скоро нещо като „парична измама“ може би... звучи... по... доб...
Сякаш отново загуби желанието си да говори. Не чух добре края на изречението му. От време на време го прави. Обикновено предвещава депресия.
„Не пак...“, помислих си аз и погледнах към лицето му. От това, което видях и което изобщо не очаквах, тялото ми се разтресе от напрежение. Никога не го бях виждал с такова изражение. Очите му бяха толкова ококорени, че дори можех да различа съвсем ясно червени те кръвоносни съдове в тях. Лудостта в погледа му излъчваше мощна енергия. И контраст на това устата му стоеше зяпнала.