В първия момент се паникьосах толкова много, че не знаех какво да направя. Най-накрая го беше достигнало отчаянието. Леко объркан, зачаках момента, в който щеше да се спомине.
Не след дълго се започна. Митарай стисна двата си юмрука толкова силно, че дори завибрираха, след което надигна глава и изрева с всичка сила:
- А-А-А-А-А!
Двойката момче и момиче, с които се разминахме, спряха на място и се обърнаха към нас. Дори и кучето беше затаило дъх и гледаше Митарай, чудейки се какво се случва.
Говорил съм какво ли не за него, но нито веднъж не съм се съмнявал в умствените му способности. Дори се прекланях пред прецизността му. Тази прецизност обаче го беше довела до разруха. Отчаян и тъжен, наблюдавах смъртта на неговия разум, преминаването му през портите на лудостта.
- Какво има?! Митарай, стегни се!
Нямаше как да остана безучастен. Извиках този въпрос, от който нямаше особен смисъл, след което направих нещо изключително тривиално (какво друго можех да сторя?!) - сложих ръце на раменете му и го раздрусах.
Щом видях лицето му обаче, усетих странно чувство, един вид възхищение, и спрях да се движа. Брадясалият и немощен Митарай, който викаше безсмислено, събрал силата от цялото си слабо тяло, не беше забравил достойнството си и в този момент, когато гладът сякаш щеше да го убие, приличаше на горд измършавял лъв, който продължава да вие, колкото му позволяват силите.
Внезапно лъвът обаче спря да стене и се хвърли в бяг.
Действията на лудите притежават особена острота, която сякаш крещи: „Няма да приема ничия помощ!“. Докато следвах нерешително стъпките на Митарай, си мислех - ясно, може пък да се е затичал, защото е видял дете да пада в реката и иска да го спаси. Почти искрено го вярвах. Сигурно е така, дано да е така - главата ми сякаш се въртеше на пълни обороти. Колко странно беше само, при все че сам виждах с очите си как никакво дете нямаше да падне в реката.
Притичал няма и трийсет метра, Митарай се спря рязко, едва не се блъсна в мен, разминахме се и се втурна в обратната посока. Момчето и момичето, които още стояха неподвижни, се разбягаха с пълна сила. Аз също бягах отчаяно в неговата посока. Той за миг подмина двойката, след което спря моментално, хвана се за главата и приклекна. Умното черно куче отдавна се беше скрило на безопасно място.
Докато вървях изтощено към Митарай, чудейки се какво се случва, се разминах с изплашената двойка, които наблюдаваха с критични погледи ту мен, ту него. Митарай беше приклекнал точно на мястото, където преди малко беше започнал да вие. Можеше и да си бях останал там да чакам.
Щом се доближих, той вдигна глава. Погледът му обаче отново беше закачлив и спокоен, какъвто е по принцип, когато е в студиото си. Попита ме:
- А, Ишиока, къде беше?
Още не можех да се отпусна напълно, но не бих могъл да опиша с думи облекчението, което изпитах в този момент. Не можех да мисля за нищо друго.
Понечих да му кажа, че е много бърз. Лудите наистина са бързи. Той обаче ме изпревари точно когато си отварях устата и извика:
- Колко глупав съм бил само!
Съгласен съм, помислих си аз.
- Пълен глупак! Сега цял живот няма да мога да се подигравам, когато някой си търси очилата из цялата стая, докато са му на главата. Вече се захващам сериозно. Пак добре, че стигнахме само до объркване и нямаше жертви. Ах, колко се радвам!
- За какво се радваш? Че бях тук ли? Ако беше само онази двойка, си- гурно вече щяха да се чуват сирените на линейката...
- За болта! За него се радвам, Ишиока! Намерих го най-накрая. Най-накрая успях да го намеря! Точно както си го мислех. Точно както очаквах - махнеш ли този болт, всичко веднага си идва на мястото и става кристално ясно. Голяма работа е убиецът обаче. Шапка му свалям. Все пак бях прекалено глупав. Ако се бях захванал сериозно, щях да се сетя още от самото начало, когато ми разказваше детайлите. Случаят всъщност е изключително лесен! Как можахме толкова да се забавим! Бяхме като къртици, които се опитват да откраднат ряпа, като копаят дупка от противоположната страна на Земята! Какво правиш, Ишиока? Трябва да ми се присмиваш. Нека всички да ми се смеят, да - ти, дето вървиш ей там, също ми се смей. Прощавам ви. Бях палячо. Това е най-изненадващото в целия случай. Как аз от всички хора на света се справих толкова бавно с една толкова лесна загадка! Даже дете може да я реши. Трябва да побързаме обаче! Колко е часът? Ишиока?
- А?
- Не се чуди, ами ми кажи колко е часът. Това на лявата ти ръка не е ли часовник?
- Единайсет е, ама...
- Единайсет! Ужас, нямаме много време. Трябва да побързаме. В колко е последният шинкансен891до Токио?
- Мисля, че беше в осем и двайсет и девет...