- Добре, с него ще сме. Така, Ишиока, моля те, върни се до апартамента в Ниши Киогоку и чакай да ти се обадя. Няма време, хайде, чао!
- Ча-чакай малко! Къде отиваш? - почти извиках, защото Митарай вече се отдалечаваше с бърза крачка.
- Не е ли ясно - там, където е убиецът!
Зяпнах от изненада.
- Моля?! Пак ли полудя? Още не си се отказал, така ли? Къде се намира този убиец?
- Тепърва ще го търся, но не се притеснявай, до вечерта ще съм го намерил.
- До довечера?! Ама ти знаеш ли какво ще търсиш? Не става въпрос за забравен чадър! Какво ще правим с Йошида Шусай? Няма ли смисъл да ходим при него?
- Йошида кой? Какъв е този? А! Онзи, когото спомена преди малко, ясно. Може и да не ходим при него, няма нужда.
- Защо?
- Не е той убиецът.
- Откъде знаеш?
- Защото знам кой е убиецът.
- Ама ти... този убиец... - тръгнах да казвам аз, но в този момент Митарай сви зад ъгъла и изчезна.
За последните два-три часа се бях изморил невероятно много. Си- гурно съм вършил доста лошотии в предишния си живот, за да се сприятеля с този наполовина луд чудак.
Щом останах сам, осъзнах, че съм поставен пред дилема. Какво трябваше да направя с Йошида Шусай? Митарай каза да не ходим при него. Доколко обаче можех да вярвам на думите му след всичко, което направи?
Случаят бил изключително лесен? Изключително лесен? Кое му беше лесното?! Няма друг толкова заплетен случай. И дете би го решило? По-скоро и дете би разбрало, че на Митарай му хлопа дъската.
Какво ли беше забелязал? Дали беше открил нещо? Както и да го погледне човек, действията му приличаха на пристъп на лудост. Изведнъж се затича, залая, почна да вика силно... Нормален човек не би го направил. Най-вероятно се е предал на заблудите си и е помислил, че е разрешил загадката.
Добре, да кажем, че въпреки всичко беше намерил някаква улика - до вечерта щеше да е напълно невъзможно да открие убиеца. За четиресет години никой не го беше направил. Ако можеше през оставащите няколко часа да попаднем на извършителя, все едно търси чадър, забравен в телефонна кабина, значи аз можех да вървя на ръце из Киото. Уверено твърдях, че думите му несъмнено приличаха на дърдоренето на някакъв луд, при това в доста сериозна заблуда. Дори и човек, който се чуди дали пощенските кутии наистина са червени, не би отрекъл, че Митарай е луд. Това са само моите мисли, но със сигурност, ако попитам десет души, всички биха се съгласили с мен.
На първо място, Митарай би трябвало да разполага със същите предварителни знания като мен. Не, той не познава Йошида Шусай и Умеда Хачиро, така че има дори по-малко информация. Затова толкова се изненадах, когато каза, че може в рамките на деня ще намери убиеца.
Каза ми да се прибера и да чакам обаждането му. Това ще рече, че онзи доста тежко болен човек вярва поне малко в огромната заблуда, че може за един ден да открие извършителя.
Що се отнася до вероятността да е прав - съвсем логично, чисто и просто, в никакъв, ама в никакъв случай не бих могъл да го повярвам. Само че, дори и да се е объркал, Митарай, който изглеждаше на ръба на смъртта, побягна (буквално побягна) нанякъде, от което ми се стори, че вероятно ще има нужда от помощта ми. Това беше достатъчна причина да се върна и да изпълня заръката му. Какво ли беше намислил?
Оставащото ни време беше в рамките на деня. Какво ще правим, ако Митарай се окажеше в грешка? Не е ли най-добре да направя нещо по въпроса, в случай че се стигне дотам?
Иначе казано, нямаше как да не се тревожа, понеже Митарай избяга, без да даде каквото и да било обяснение, дори и да е било поради липсата на време. Ако бях чул идеята, която го беше осенила, и се бях съгласил с нея, щях спокойно да се прибера и да седна да чакам до телефона, само че не беше така... Размишлявайки, несъзнателно погледнах към небето. Беше покрито с гъсти облаци и мрачно точно като съзнанието ми.
Реших като за начало да помисля доколко е възможно Митарай наистина да е намерил разрешението на случая. Дали нямаше поне малка вероятност да е успял? Кога точно започна лудешкият му пристъп с лаенето... Сетих се - когато му показах банкнотата, залепена с тиксо. Което значи, че тя му е подсказала нещо.
Веднага извадих портмонето си. Погледнах залепената банкнота от хиляда йени. Съвсем обикновена, просто беше залепена с прозрачно тиксо. Какво може да му хрумне на човек? Обърнах я наобратно. От задната страна също имаше тиксо. Митарай обаче не беше погледнал другата ѝ страна.
Помислих, че може да е надписана, но нямаше нищо такова. По цвят също не беше толкова по-различна - да не би името на Ито Хиробуми да е било жокерът? Не, изключено. Може би числото хиляда? Звучеше ми по-вероятно. Не можех обаче да се сетя за връзката.