Чувствах се изнемощял - пред очите ми един след друг прелитаха запалени листове хартия, които се свиваха на топки.
Постепенно мислите ми се насочиха към Митарай и ми се стори, че може отново да е изрекъл някаква груба шега, поради което реших да го изгледам критично, но изражението на жената пред мен не издаваше подобна проява от негова страна.
Само че... защо?! Най-накрая успях да подредя мислите си, което ми позволи да усетя и вълнението.
Митарай каза, че това е Судо Таеко. За първи път чувам името ѝ. Да не би тази жена да е напълно непозната за нас?
Най-много на петдесет. През 1936 година едва ли е била даже на десет. Дори и да е на петдесет и пет, какво би могло да направи едно дете на петнайсет?
Щом тя е извършителят, то това значи ли, че сама е отговорна за цялата поредица убийства - на Хейкичи, на Кадзуе и на момичетата?! Едно дете на има-няма десет години?!
Сама ли беше решила да заплаши с писмо Такегоши Бунджиро?!
Тя ли беше нарязала телата на шестте момичета, за да направи Азот?
Не Иошио, не дори Ясукава, Фумико или Хейкичи - а тази жена?! Съвсем сама?!
А мотивите ѝ?!
Какво общо има тя със семейство Умедзава? В информацията, които бяхме натрупали до момента, такова момиче не се срещаше. Къде е могла да се скрие? Да не би ние, заедно с всички останали из цялата страна, съвсем да я бяхме пропуснали? Как е могло дете да събере на едно място шест големи момичета и да ги отрови? Преди всичко, как е успяла да се сдобие с отровата?
Всъщност има нещо още по-объркващо. Ако тази жена действително е убиецът, успял преди четиресет години да заблуди цяла Япония, то как Митарай беше успял да я намери за толкова кратко време? Пътят от Пътеката на философите до тук отнема колкото едно ядене.
До сутринта, когато се запътих към Митарай, загадката още беше неразгадана. Беше си в същото положение както през 1936 година. Митарай се сети за отговора чак когато излязохме от Някуоджи. Как стана това? Какво му беше хрумнало?
Отвън още валеше силно, а от време на време присвяткаха мълнии - заведението беше изпълнено с душната атмосфера, типична за внезапните следобедни летни дъждове. За другите клиенти вероятно изглеждахме досущ като вкаменелости. Малко по малко звукът от дъжда стана по-спокоен - усещаше се, че бурята си отива.
- Очаквах рано или късно някой да дойде - проговори жената изведнъж, сякаш чакаше именно този момент.
Гласът ѝ обаче беше изненадващо сипкав и ми беше трудно да го свържа с образа, който виждах пред себе си. Можеше да е по-стара.
- От моя гледна точка е странно, че разрешаването на загадката отне повече от четиресет години. Въпреки това... винаги съм мислела, че този, който ме намери, ще е някой млад, като вас.
- Бих искал да ви попитам само едно нещо - каза Митарай учтиво. - Защо през цялото време сте били на толкова лесно откриваемо място? При всички положения сте могли да се преместите и другаде. За човек с вашия интелект не би представлявало трудност и да усвои някой чужд език.
Навън още властваше кремавосивият мрак, дъждът продължаваше да вали, а в облаците от време на време пак се появяваха светкавици.
- Това... е малко трудно за обяснение. Исках да чакам. Не всеки би могъл да ме намери. А този, който успее, би трябвало да бъде някой като мен. Не, нямах предвид някой зъл.
- Разбира се, знам - каза Митарай със сериозно изражение и кимна.
- Радвам се, че се срещнахме.
- За мен важи тройно.
- Вие притежавате изключителни умения. Несъмнено ще постигнете големи неща в бъдеще.
- Вече ги постигнах. Не съм сигурен дали бих могъл да попадна на по-голямо предизвикателство занапред.
- Не бива да говорите така за моята скромна загадка. Още сте млад, всичко е пред вас. Притежавате невероятни способности, но, моля ви, не се задоволявайте и възгордявайте само поради факта, че сте разрешили моя случай.
Замислих се съсредоточено за смисъла на думите ѝ, които наподобяваха поука.
- Xа-ха, не се притеснявайте. В началото доста се бавих и си блъсках главата - увери я Митарай. - Та, ако продължаваме така, лесно ще се опияня от малкото си постижение, затова трябва скоро да приключваме. Наистина съжалявам за това, но тази вечер ще се прибера в Токио и утре ще се наложи да кажа за вас на полицията, по стечение на обстоятелствата съм дал обещание. На инспектор Такегоши - сина на добре познатия ви господин Такегоши Бунджиро. Той е толкова глупав, че прилича на шимпанзе, облякло костюм, но по една конкретна причина реших да се обзаложа с него. Ако ви споделя тази причина, несъмнено и вие ще се съгласите с мен. Сега ми остава само да се сбогувам с вас, да се върна в Токио и да довърша работата, която преди седмица оставих. Добре осъзнавам обаче, че не бих намерил удовлетворението, което изпитвам при срещата ни сега. С шимпанзето ще се срещна утре. Следователно той и неговите колеги вероятно ще пристигнат тук по някое време утре привечер. Къде ще отидете дотогава, е ваш избор.