- Говорите така, но въпреки че давностният срок вече е изтекъл, това пак е съучастничество в бягство.
Митарай се обърна настрани и се разсмя.
- Ха-ха-ха, доста неща съм преживял досега, но, за съжаление, още не знам как изглеждат отвътре килиите в полицейските участъци. От време на време се срещам с един престъпник и винаги изпитвам затруднения в комуникацията с него, понеже не мога да му обясня какво представлява мястото, в което рано или късно ще влезе.
- Още сте млад. Няма от какво да се страхувате. Самата аз, макар и жена, бях така.
- Помислих, че дъждът ще е кратък, но, изглежда, още не спира. Вземете този чадър, не е нищо особено, но е по-добре, отколкото да се намокрите - Митарай ѝ подаде белия винилов чадър.
- Но... няма да мога да ви го върна.
- Това не е проблем, и без това е евтин.
Тримата едновременно станахме от столовете си.
Судо Таеко отвори чантата си и пъхна лявата си ръка в нея. Исках да я питам хиляди неща. Всичките ми бяха на върха на езика, но не исках да разваля атмосферата и затова не ги изрекох. Чувствах се като човек, който присъства на университетска лекция, без да е запознат дори с най-базовите основи.
- Не бих могла да ви благодаря по друг начин, затова ви подарявам това - каза Судо Таеко и подаде на Митарай малката кесийка, която извади от чантата си. Беше платнена, със сложно преплетени червени и бели конци - невероятно красива. Той каза едно отсечено „благодаря“, доста несъответстващо на ситуацията, и се загледа съвсем спокойно в подаръка, който почиваше в лявата му длан.
Излязохме от заведението. Двамата с Митарай се събрахме под черния чадър и тръгнахме към моста, а жената с белия чадър се запъти в противоположната посока, към Ракушиша. Когато се разделяхме, тя се поклони на Митарай, а после и на мен. Аз се смутих и също се поклоних.
Когато с Митарай, сбутани под тесния чадър, стъпихме на моста, без особена причина се обърнах назад - точно в този момент жената също се обърна към нас и докато се отдалечаваше, се поклони още веднъж.
Още не можех да повярвам, че тази отдалечаваща се крехка човешка фигура е виновна за всички онези убийства, смаяли цяла Япония. Тя продължаваше да върви спокойно. Много хора се разминаха с нея, но никой не ѝ обърна внимание.
Нямаше изглед скоро пак да гърмят мълнии. Драматичното време беше минало. Докато вървяхме към гарата в Арашияма, попитах Митарай:
- Нали ще ми разкажеш всичко?
- Разбира се, че ще ти разкажа. Ако искаш да го чуеш де.
Чух тези думи и неволно избухнах.
- Да не мислиш, че не искам?!
- Не, не, просто реших, че няма да искаш да признаеш, че съм по-умен.
Замълчах.
2.
Когато се прибрахме в апартамента в Ниши Киогоку, Митарай се обади в Токио - говореше с Ийда-сан.
- Да... Разрешихме го. Да... Разбира се, знаем. Жива си беше. Тъкмо се видяхме с нея. Коя е тя? Ами... ако искате да разберете, заповядайте утре следобед в студиото ми. Брат ви как се казваше... Фумихико? Фумихико ли се казва, а, ясно, доста сладко име, не очаквах, та, кажете и на Фумихико-сан да дойде. Предайте му, че настоявам да донесе и бележките на баща ви. Ако не ги донесе, няма какво да ви кажа. Да, утре цял ден съм в студиото си. По всяко време е удобно. Обадете се, преди да дойдете. До утре...
Набра още един телефон, този път явно беше на Емото.
Отидох до кухнята, за да взема метла, и започнах да чистя стаята, която най-любезно ни беше приютила една седмица.
Митарай, който беше приключил с разговора, седна по средата на пода и застана неподвижно, сякаш мислите му бяха някъде другаде, което беше голяма спънка за моето почистване.
Навън вече само росеше, затова дъждът не пръскаше вътре, макар и да бях оставил прозореца отворен.
Когато с нищожния си багаж в ръка се изкачихме до перона на влака ни на гара Киото, Емото вече ни чакаше и ни даде по една кутия бенто911.
Дъждът вече беше спрял.
- Подарък от мен. Пак заповядайте - каза той.
- Не стига че толкова време се грижи за нас, ами ни правиш и такава услуга - чувствам се крайно неудобно.
- А, не, нищо не съм направил. Най-различни хора идват при мен и спят в апартамента ми, не е нищо особено. Винаги можете да заповядате, без изобщо да се притеснявате. Радвам се обаче, че разрешихте случая.