- Изобщо не ми се спи.
- Ах, колко ми се спи, като не съм спал два дни. Искам и да се обръсна - като се облегна на прозореца, брадата ми боде, та изобщо не мога да заспя. Ишиока, защо на мъжете им расте брада? А, сетих се, още нещо искам да ти кажа. На колко мислиш, че е онази Судо-сан?
- Не е ли на около петдесет?
- Нали си художник! На шейсет и шест е. Тъкмо е станала на толкова.
- Шейсет и шест?! Значи преди четиресет години е била иа двайсет и шест...
- Всъщност са четиресет и три години.
- Вярно, четиресет и три... Тогава... Колко излиза... Двайсет и три? Схванах! Значи е едно от шестте момичета! От труповете в дълбоките дупки, които са се разложили, е имало тяло на друго момиче! Така е, нали?!
Митарай се прозя широко.
- Да спрем дотук с подготовката. Може ли толкова лесно да се сдобие с трупа на момиче на същата възраст, при това балерина?
- Какво?! Нещо друго ли е тогава?! Невъзможно! Имаш право обаче... И преди стигнахме до този извод... Мамка му! Няма да мога да спя тази вечер.
- Поне при теб е само една вечер. Утре ще можеш да чуеш отговора. Не можеш ли да направиш компромис? В името на приятелството ни.
След тези думи той отново затвори блажено очи.
- Това ти доставя удоволствие, нали?
- Не, просто ми се спи.
Все пак отвори очи и се разтърси за нещо. След малко извади от чантата малката кесийка, която му беше дала Судо Таеко, отново я сложи в дланта си и се загледа в нея.
В сравнение с времето отвън, мълниите отпреди няколко часа изглеждаха като сън. На бавно местещия се хоризонт неочаквано се появи сиянието на залеза като вертикален оранжев разрез върху черна завеса.
Мислех си за седмицата, която прекарах в Киото. За разговора с Като-сан на брега на река Йодо, за ходенето ми до дома на Йошида Шусай до депото „Карасума“, за Мейджи Мура, където Умеда Хачиро стоеше сам на площада, облечен като полицай - само за седмица ми се бяха случили толкова много неща.
И най-накрая срещата със Судо Таеко в Арашияма - не ми се вярваше, че се беше случила в рамките на същия ден, и то едва няколко часа по-рано. Онзи сумрачен, изпълнен с мълнии следобед дори ми се струваше като нещо, случило се по-късно през деня, и това усещане все още не ме напускаше.
- Значи, било то в Осака или Мейджи Мура, излиза, че съм обикалял най-спокойно в съвсем грешна посока, нали... Само дето го бих тоя път...
Бях изпълнен с усещане за загуба, макар и да не знаех от кого. Митарай опипваше оттук-оттам кесийката и отговори разсеяно:
- Не е вярно.
С мисълта, че може аз или следите, които бях разучил, да са му били поне от помощ, попитах:
- Защо?!
- Ами... нали успя да разгледаш Мейджи Мура?
Той обърна кесийката наобратно и я разклати. В лявата му длан паднаха два малки зара. Митарай бутна заровете с пръстите на дясната си ръка и продължи тихо:
- Онази жена каза, че е очаквала хората, които я намерят, да са млади като нас, нали така? - кимнах в съгласие, след което добави. - Дали двама млади като нас бяха най-добрият вариант?
- В какъв смисъл?
- А, не вложих някакъв дълбок смисъл...
Дълго време си игра със зарчетата в ръката му. Зад него залязващото слънце почти се беше скрило.
- Магическото представление приключи - каза той.
Второ предизвикателство
В думите на Митарай няма никакво преувеличение. Можех да отправя първото предизвикателство към вас, читателите, още когато двамата стигнаха гара Киото. Прецених обаче, че прекалено ще ви затрудня, поради което изчаках, докато се появи големият жокер.
Дадох ви най-ясната подсказка, а освен това представих и самия извършител на убийствата. Въпреки това предполагам, че много от вас все още не са успели да разрешат загадката (все пак никой в Япония не го беше постигнал в рамките на повече от четиресет години!). По тази причина тук се осмелявам да отправя към вас още едно предизвикателство.
Коя е Судо Таеко? Вие, разбира се, я познавате много добре. Как е действала тя? При положение че ситуацията толкова се разви, се надявам вече да можете да отговорите на тези въпроси...
Шимада Соджи
V