МАГИЯТА В МЪГЛАТА
НАВРЕМЕТО
1.
Какво ще стане със Судо Таеко? Не разбирам много от право, но според Митарай давностният срок, в който срещу един престъпник може да бъде заведено дело, е петнайсет години, затова едва ли биха могли да я осъдят на смърт.
В Англия или Америка за предумишлените убийства няма установен такъв срок, а нацистите от Аушвиц вероятно ще могат да бъдат съдени вечно. Тя е японка, но въпреки това едва ли би могла да се надява на спокоен живот отсега нататък.
На сутринта на следващия ден, 13-и, петък, слязох на гара Цунатори и се отправих към къщи - може би поради ранния час улицата, която беше пълна с неособено красиви хотели, все още спеше.
Както се бях настроил от предишната вечер, почти не успях да спя. Цяла нощ мислех за случая, но така и не разбрах коя всъщност е появилата се изведнъж Судо Таеко - в главата ми цареше каша и се намирах в още по-голяма мъгла дори от времето, когато размишлявах само на базата на книгата за убийствата. Струваше ми се, че тогава съм можел по-лесно да измисля собствена теория. Осъзнах, че мисленето ми е напълно посредствено.
Видях, че от едно кафене, в което съм бил няколко пъти, излезе собственикът и сложи табелка „Отворено“ на входа, затова влязох, поръчах си меню за закуска и се приготвих за предстоящите драматични моменти.
Щом пристигнах в офиса на Митарай обаче, както и донякъде очаквах, той спеше непробудно и се наложи да прекарам в чакане няколко далеч не толкова драматични часа на дивана му.
Реших, че днес ще имаме поне двама посетители, затова измих чаши за кафе. Митарай си е такъв и няма да направи нищо, ако го оставиш сам. След това пуснах една плоча, но тихо, така че да не го събудя, и се излегнах на дивама. Малко по малко се отнесох в сън, но ме събуди звукът от отварянето на вратата на спалнята - явно беше станал.
Беше застанал на вратата, прозяваше се и се почесваше по главата. За моя изненада беше обръснат, а очевидно си беше взел и вана предната вечер, поради което имаше доста свеж вид.
- Отпочина ли си? - попитах го аз.
- Долу-горе - каза той и добави: - Доста си подранил днес, не си успял да спиш, нали?
- Все пак днес е най-драматичният ден.
- Драматичен? Защо? - попита той.
- Днес ще се реши четиресетгодишната загадка. Официално. Ти самият не планираш ли да го караш по-театрално?
- С шимпанзето? Хм, не ми се струва много драматично. Драматичните моменти според мен вече отдавна минаха. Сега е по-скоро почистването след празника. Все пак се чувствам длъжен да обясня и на теб, така че има доста смисъл в това, което ще правим днес.
- Но може да се каже, че е един вид официалното представяне, нали?
- Официалното почистване.
- Както и да го каже човек, двамата, с които ще се срещнем днес, са като микрофон и тонколони - има вероятност да ни чуят сто милиона души.
Митарай се изсмя малко сухо. След това добави:
- Да, ще е внушително. Ще взема да си измия зъбите.
По някаква причина не изглеждаше особено въодушевен. Дори и след като си изми лицето и седна на дивана, не си личеше да е особено напрегнат от мисълта за паметните моменти, които сам щеше да създаде съвсем скоро. Може би пък, след като се беше срещнал с жената, извършила убийствата, беше загрижен, че ще се наложи да я издаде на полицията.
- Митарай, днес ще станеш герой - реших да го окуража.
- Не ме вълнува! Разреших загадката и край, не е ли това всичко? Какво повече се иска от мен? Ако извършителят беше брутален маниак убиец, който се кани да избие още маса хора, добре, но истината е възможно най-далеч от това. Ти например, като нарисуваш някоя хубава рисунка и си доволен от себе си, какво правиш после? На добрите художници им стига просто да рисуват добри картини и толкова. Търговците са тези, които им слагат цени и обикалят да търсят богаташи, които да ги купят, не е ли така? Не искам да си окичвам медали. Ако тежат, няма да мога да тичам. На една наистина хубава картина не ѝ трябва грандиозна рамка. Всъщност не ми се занимава. Хич не искам да се превръщам в помощник на шимпанзето. Ако нещата не стояха точно по този начин, щях да наруша обещанието си, без дори да ми мигне окото.
Ийда Мисако се обади малко след пладне. Митарай каза, че могат да заповядат, след което им отне около час, докато се появят. На него вече му беше писнало и през това време си драскаше някакви рисунки.
Най-накрая се чу дългоочакваното почукване на вратата.
- Заповядайте! Влезте! - Митарай посрещна весело Ийда-сан. Каза ѝ да седне, след което с изненада допълни: - А, какво е станало с Фумихико-сан?
Едрият инспектор действително го нямаше - вместо него тя беше следвана от дребен, възслаб и, за още по-голям контраст, на пръв поглед скромен мъж.