Едно нещо ме осени веднага щом прочетох стагията. Фактът, че беше използван арсеник, ме накара да се зачудя дали Судо Таеко не беше пазила скришно същата онази отрова, която е ползвала четиресет години по-рано. Постепенно успях да осъзная самотата, в която беше живяла тя. Защо обаче умря, без да разкаже каквото и да било?
Щом стигнах до гарата, разбрах, че вестникът, който имах, беше от не толкова сериозните. Пред магазина се виждаха напечатани с големи букви заглавия от рода на „Зодиакалните убийства разгадани“, или пък „Извършителят е жена“, които не спираха да се продават. Купът вестници изтъняваше пред очите ми. Аз също си взех един, преди напълно да свършат.
Статиите обаче не обясняваха нищо за трика с частите на телата, а вместо това описваха накратко самия случай от 1936 година и свързваха разкритието на загадката с методичните разследвания на полицията през последните четиресет и повече години, което за човек, запознат по- добре с убийствата, звучеше встрани от основния фокус. Името на Митарай, разбира се, не се срещаше никъде.
Той самият, както обикновено, все още спеше. Нахлух в спалнята му и му съобщих, че Судо Таеко се е самоубила, при което той отвори широко очи, без да става, и отвърна само с едно „Така ли“.
Тъй като постоя известно време безмълвен, подпрял глава на дланите си, очаквах съвсем скоро да чуя от него някаква драматична реплика, но вместо това думите му бяха: „Може ли да ми направиш едно кафе?“.
Докато пиеше кафето си, Митарай четеше усърдно вестника, който му бях донесъл, но не след дълго рязко го остави на масата и се ухили.
- Ти прочете ли го? Всичко било плод на методичните полицейски разследвания - каза той. - Какво щяха да разберат онзи инспектор Такегоши и неговите хора, дори и да бяха продължили с методичните си разследвания още сто години? Е, тогава поне обущарите щяха да забогатеят.
Реших да се възползвам от случая и да го попитам за шестте вещества, които ме глождеха.
- Хм, как ли се е сдобила с тях наистина? Нямам никаква представа.
- Нали имаше време да си поговориш със Судо Таеко в Арашияма, преди да дойда и аз?
- А, да, обаче почти не си говорихме.
- Защо?! Най-накрая я намери!
- Щях да се сближа с нея, ако я бях разпитвал. Пък и не е като да съм я открил след дългогодишни методични разследвания, така че дори и когато застанах пред нея, не бих казал, че се почувствах особено облекчен.
Лъжец, помислих си аз. Кой беше достигнал почти до лудост, мъчейки се да разреши случая?
Митарай има навика, дори и да е задъхан от много тичане, щом ме види, да потиска тежкото си дишане и да се перчи, че за такъв гений като него е фасулска работа.
- Освен това нямаше нужда да я разпитвам. Бях разбрал всички важни детайли. Какъв е смисълът да я питам за дреболии?
- Кажи ми тогава откъде е взела отровите.
- Пак ли това! Май и на теб ти се занимава с методични разследвания. Отровите или линиите са просто релефи за красота на колоната. Първокласна декорация. Токико е извършила всичко толкова умело, направила е и тези украси толкова изкусно, че те са придобили живот, поради което привличаха вниманието ни до такава степен, че бяхме забравили да се вгледаме в цялостната постройка. Проблемът обаче е в рамката. Тя ни интересува най-много, нали така? Дори и да анализираш всичките украси, няма да можеш да разбереш конструкцията. Ако става въпрос за токсичните вещества, представи си, че в момента трябва на всяка цена да се сдобиеш с тях, че събирането им е въпрос на живот и смърт - все ще измислиш нещо. Няма значение дали ще се направиш на чистач и ще се промъкнеш в някой университет.
- Добре, отговори ми тогава на следното. Каква е вероятността планът да не е само на Токико, а да го е измислила заедно с майка си Тае или пък просто да е изпълнявала нейните заръки?
- Мисля, че няма такава вероятност.
- Значи Токико го е измислила сама?
- Да.
- Все пак ми се струва възможно. Убеден ли си в това?
- Общо взето. Нямам доказателства, но така мисля.
- Нещо не ми достига. Вече няма как да се намерят доказателства, но може ли да ми разкажеш още малко по въпроса?
- Мисля, че не може да се отговори по пътя на логиката. Могат да се направят някакви заключения, съдейки по чувствата, които са изпитвали двете. Да видим, днес, четиресет години по-късно, Токико е сменила името си на Таеко и държи магазин за кесийки и торбички, наречен „Мегумия“, при това в Сагано - струва ми се, че няма да просъществува. Е, можеше и да продължи да го държи, но така нямаше да има никакъв смисъл да рискува с отварянето на такъв магазин от самото начало. Мисля, че е смятала да се самоубие заедно с него. Да, при всички положения е така - със самоубийството си е отнела както своя живот, така и този на магазина. На второ място идва проблемът с парите. Да речем, че Тае също е участвала в планирането на убийствата. Би следвало в момента, щом се сдобие с наследството от Хейкичи, половината от парите да отидат при Токико. Майка ѝ едва ли би си наумила да изхарчи всичко сама. Не знаем много подробности по този въпрос, затова не може да се каже със сигурност, но не мисля, че се е случило нещо подобно. Ако се върнем отново към предната тема, ако Токико е била заедно с майка си в момента, в който планът е бил изпълнен успешно и са получили парите, то нямаше ли Тае веднага да се премести в Сагано? Със сигурност е можела да осъществи желанията си. Самотната Тае, именно поради тази своя самота, не е направила нищо с парите, с които се е сдобила. Не е успяла дори да сбъдне скромната си мечта, въпреки че планът е бил изпълнен идеално, този факт вероятно е накърнил чувствата на Токико. Затова и тя е решила сама да поеме риска и да се премести в Киото.