- Ясно... - натъжих се аз.
- Всички тези предположения обаче не са логически доказателства. Ако някой се вдъхнови и реши да ги опровергае, на базата на абсолютно същите причини може да настоява и за напълно противоположно заключение. Сега, след като самата Токико вече е мъртва, те ще останат завинаги неразкрити.
- Колко жалко... Изпуснахме златния шанс да я разпитаме.
- Така ли мислиш? Според мен сме си добре.
- Дали обаче няма шанс в рамките на два-три дни да пристигне писмо от нея, адресирано до теб?
- Няма шанс. Нито съм ѝ казвал къде живея, нито дори как се казвам. И без това намесата ми би развалила драматичния момент.
- Това е малко... - тръгнах да отвръщам аз, но реших, че има право, затова се отказах. До известна степен му съчувствах. - Къде ли обаче се е скрила Судо Таеко, така де, Токико, веднага след убийствата?
- За това си поговорихме малко.
- Къде е била?
- На континента.
- В Манджурия ли... Ясно, като английски престъпник, избягал в Америка.
- Разказа ми за прибирането си в Япония - когато пътуваме с влак и погледнем навън през прозореца, планините, които виждаме, ни се струват далечни? Та, тя ми сподели как ѝ се е струвало, че планините, които са се виждали от влака, всеки момент ще скочат в пазвата ѝ - колко малка само е страната ни. Доста поетично казано, нали? Много силно впечатление ми направи.
- Да...
- Тогава животът може и да е бил по-хубав. В днешна Япония има прекалено много японци, които умират, без дори да са видели хоризонта.
- Струва ми се, че мащабите са по-малки... Зодиакалните убийства обаче са поразителни, колко смела трябва е била. Да извърши всичко това сама, при това момиче на двайсет и три години.
В този момент Митарай направи гримаса, сякаш се вглежда в далечината.
- Да... Впечатляващо е. В продължение на четиресет години успя сам-самичка да измами цяла Япония. Не бях срещал такава жена. Шапка ѝ свалям.
- Да... Само че как... така де, знам, че се подсети за отговора от банкнотата, но не е само това, нали? Как успя да го забележиш? Целият този трик. Няма как само от моите обяснения да ти хрумне номерът с труповете, колкото и да размишляваш.
- Ами... защото самият човек, който обяснява, разказва подробностите с идеята, че Азот е завършена. Просто ми хрумна на няколко пъти, че както и да го погледне човек, извършителят не би имал нито мястото, нито времето да го направи. Това обаче не е толкова важно. Проблемът е по-скоро в бележките на Хейкичи. Има доста съмнителни пасажи в тях. Усещах, че са фалшиви.
- Защо например?
- По много причини... Да видим, в самата си основа имат една особеност, която е твърде странна. Самите бележки са посветени на Азот, от което излиза, че авторът възнамерява да ги остави скрити в центъра на Япония и да не ги показва на никого, но в същото време разказва как, ако забогатее, иска да даде парите си на Тае. Очевидно са написани с идеята да бъдат прочетени от някого. Освен това, въпреки че убиецът би следвало на всяка цена да ги вземе със себе си, те са оставени до трупа на Хейкичи. Общо взето, ако извършителят не ги е написал сам, не би могъл да прецени къде да остави труповете, без да вземе бележките със себе си и да ги чете от време на време, не е ли така? Ако авторът е Хейкичи, някой различен от него няма как да запомни дребните детайли, без поне да си копира записките. Е, съществува вероятността убиецът да не е видял бележките за първи път при убийството на Хейкичи, а да ги е чел предварително няколко пъти и да ги е запомнил добре, но дори и в този случай със сигурност е по-естествено да ги вземе със себе си, когато си тръгва. Фактът, че са били оставени, означава, че е трябвало да бъдат прочетени. Следователно шансовете авторът им да не е Хейкичи стават значително по-големи. Също така в тях се говори и за вероятността покрай Азот Хейкичи да забогатее. Странно е. Как така Азот, чиято цел е да спаси Японската империя, ще му донесе такова богатство? Това може да са думи единствено на човек, който е бил наясно с целия план. На всичкото отгоре казва, че ще даде парите на Тае. Само това е достатъчно да привлече вниманието. Целта на извършителя си проличава съвсем ясно. Има и още нещо. Струва ми се, че забелязах и други объркани места в бележките. Например... А, да, ти беше споменал, че Хейкичи е бил заклет пушач. Мисля, че в записките обаче се казваше, че цигареният дим го дразни и затова почти не ходи по барове. Всъщност Токико визира себе си. Освен това... Да, музиката. В записките пишеше, че Хейкичи харесва „Остров Капри“ и „Орхидеи на лунна светлина“. Това са хитове от периода между 1934 и 1935 година. Случи ми се веднъж да се поинтересувам от музиката на онова време и може да се каже, че съм добре запознат. И двете песни са много хубави. Имаше и още една известна от тогава, май беше „Ира ира“ на Карлос Гардел... Както и да е, не е важно - 1935 година е точно преди Хейкичи да бъде убит. Вече би трябвало да е водел изолиран живот в ателието си, как би могъл да запомни подобна песен до такава степен, че чак да си я тананика несъзнателно? Във въпросното ателие не е имало нито радио, нито грамофон. За Токико, от друга страна, обаче е съвсем нормално да е слушала тези песни. Най-вероятно в гостната в главната къща - Масако, изглежда, е обичала да си пуска музика.