Въпреки това не тая лоши спомени. Посетих много места, срещнах много хора, но неприятните чувства се ограничават до онзи инспектор Такегоши. Макар и да е иронично, най-хубаво впечатление ми остави самият убиец. Каква ли поука бих могъл да си извлека от това?
Може би е редно да прибавя към неприятните усещания и чувството, което изпитах, когато всичко свърши.
От тогава насам, както се очакваше, улиците се изпълниха със слухове около разгадаването на мистерията на Зодиакалните убийства. В продължение на почти седмица във вестниците не спираха да излизат какви ли не статии, по някакъв начин свързани със случая, а седмичните списания не оставаха по-назад и издаваха извънредни броеве. По телевизията също излъчиха няколко специални предавания, а кроткият инспектор Ийда дори се появи в ефир. Спестено ми беше мъчението да видя като гост на някое от тези предавания Такегоши, чиято физиономия не беше много за показване.
Дори издателствата, които в миналото бяха имали смелостта да публикуват множество версии за това как убийствата са извършени от канибали или пък извънземни, за да припечелят още малко от случая, набързо стъкмиха няколко нови книги и ги издадоха една подир друга.
Прочетох някъде, че заслугите били приписани на инспектор Ийда, който е получил и повишение, но въпреки това Митарай получи от госпожа Мисако една-единствена чисто формална благодарствена бележка, със или без която положението му нямаше да е много по-различно.
Освен това след като разгледах едва ли не под лупа всички публикувани материали по темата, никъде не успях да намеря името му. Иначе казано, приятелят ми беше абсолютно игнориран от обществото. Нямаше как да не се почувствам предаден от този факт.
От друга страна, си имаше и добрите страни. Благодарение на това, че името на Митарай не се появи никъде и заслугите бяха приписани на методичните разследвания на полицията, името на Такегоши Бунджиро или неговите бележки останаха напълно скрити от хорските погледи.
Това ме зарадва изключително много. Чувствах, че усилията ни, макар и скромни, се отплатиха напълно. Вероятно и Митарай е бил на това мнение. Не, той със сигурност го е изпитвал много по-силно. Несправедливостта, че името на моя приятел беше пренебрегнато, обаче намаляваше радостта ми наполовина.
Въпреки всичко тогава за Митарай анонимността беше толкова нормална, че дори не си струваше да се обсъжда, поради което той продължаваше да си тананика и да си живее спокойно, сякаш изобщо не го интересуваше светската врява.
- Не те ли е яд? - попитах го веднъж спонтанно.
- От какво? - най-непринудено отвърна той.
- Та кой разреши случая? Не беше ли ти? Напълно са те забравили! Ако всичко беше както си му е редът, можеше да те дадат по телевизията и да станеш още по-известен! Даже щеше и да забогатееш. Добре де, знам, че не си такъв човек. Само че на този свят обикновено най-лесно се справят онези, които успяват да си продадат името. Твоята професия не прави изключение. Можеше да се преместиш на по-хубаво място и дори да си вземеш по-удобен диван!
- И тогава студиото ми щеше да се напълни, вместо с интелигентни хора, с всякакви странни идиоти, които са водени само и единствено от любопитство. Всеки път като се прибирам, ще трябва да те викам и да търся къде си се загубил в тълпата. Може и да не го знаеш, но животът ми, какъвто е в момента, ми допада. Не бих искал да си развалям ритъма заради някакви глупаци, които не знаят къде са си оставили главите. Ако нямам работа на следващата сутрин, мога да спя колкото си искам. Мога и да си чета вестниците по пижама. Мога да научавам каквото си искам и да излизам навън само за да свърша нещо, което ми харесва. Ти също го усещаш, когато виждаш някой неприятен - всеки може да различи бялото от черното. Всичко това е моето богатство, за сметка на факта, че, както веднъж каза един инспектор, хората не ме харесват и ме мислят за безделник. Още не искам да го губя. Ако се почувствам самотно, ти ми помагаш - не съм абсолютно сам. Много ми харесва този живот.
В този момент се разчувствах като дете. Ясно, ето какво мислел Митарай за мен. В такъв случай, помислих си аз, трябва да направя нещо, за да покажа, че също държа на него. Замислих се за това, което трябваше да сторя, и колкото и да се опитвах да се сдържам, нямаше как да скрия усмивката си.
- Тогава, Митарай - казах аз, - ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че ще събера в един ръкопис всичко, през което минахме дотук, и ще го предоставя на някое издателство?
Той направи гримаса, сякаш е срещнал вечер на улицата стара своя любовница, от която е избягал. След това направи напразен, отчаян опит да смени темата.