- Спри да си правиш такива стряскащи шеги с мен... А, Ишиока, виж колко е часът!
- Не знам дали ще го издадат, но смятам, че си струва да види бял свят.
- Всичко друго бих изтърпял за теб - каза този път сериозно, - но само това недей да ми причиняваш.
- Защо?
- Май не си разбрал напълно какво исках да ти кажа преди малко. Има и други причини.
- Искам да ги чуя.
- Не ми се говори за тях.
Ще се наложи, щом завърша ръкописа, първо да го покажа на Емото, който ни приюти в Киото, помислих си аз. Както е тръгнало, май Митарай ще го прочете последен. Работя като илюстратор, затова имам много познати в издателства. Няма да е толкова трудно да намеря поне кой да разгледа нещата, които съм написал.
- Знаеш ли какъв ужас изпитвам, когато се представя на някого и ме попитат: „С какви йероглифи се пише това?“ - каза плахо той, отпуснал се на дивана като старец. - Мен ще ме има ли в книгата ти?
- Разбира се! Ако няма някой особняк като теб, произведението ще загуби епичността си.
- Тогава ми сложи по-готино име, нещо като Цукикаге Хошиноске.
- Ха-ха, може. Позволено ти е да прибегнеш до подобен трик.
- Магията на... астролога, нещо такова.
Оказа се обаче, че случаят не беше напълно завършен и ни очакваше още една финална и съвсем неочаквана развръзка.
По някакъв начин Судо Таеко беше оставила писмо за Митарай. Посредством него разбрахме, че много от информацията, обявена под формата на факти, всъщност е била глупост. На всичкото отгоре човекът, от когото го научихме и който донесе въпросното писмо на Митарай повече от половин година след края на случая, беше не кой да е, а самият инспектор Такегоши.
В един октомврийски следобед на вратата на офиса на Митарай леко се почука. Той веднага каза на посетителя да влезе, но се намираше доста далеч от вратата, а и гледаше надолу, когато го изрече, поради което човекът явно не беше успял да го чуе. Настъпи кратка тишина, след което се чу повторно почукване, присъщо на нежна женска ръка.
- Заповядайте! - Този път Митарай извика.
Вратата се отвори бавно и на нея се появи познатият ни инспектор.
- А, ти да видиш! - каза Митарай, сякаш беше срещнал свой добър приятел, когото не е виждал от десет години, и скочи от стола. - Имаме си необичаен гост. Ишиока, трябва да приготвиш чай!
- Благодаря, няма нужда, веднага си тръгвам - каза едрият мъж и извади един куп листове от чантата си. - Дойдох, за да ви дам това...
Междувременно Такегоши подаде документите на Митарай.
- Извинявайте, че се забавих толкова... На всичкото отгоре нося само копие от оригинала, но... - каза той, сякаш се оправдаваше. - За нас в полицията писмата са не по-малко важни материали, а освен това, такова... отне ни доста време да преценим към кого точно е адресирано.
Изобщо не разбирахме за какво говори.
- И така, предадох ви го - каза инспектор Такегоши, завъртя се в кръг и ни обърна гръб.
- Ама тръгвате ли си вече? Така и така успяхме да се срещнем. Имаме и доста за какво да си поговорим - подметна Митарай саркастично. Въпреки това инспекторът излезе набързо в коридора, хвана дръжката на вратата, която беше оставена отворена, и понечи да я затвори.
Тъкмо когато оставаха десетина сантиметра обаче, вратата застина неподвижно. Отново се отвори и инспекторът пристъпи обратно в апартамента.
- Няма да съм мъж, ако не го кажа - измънка той, след което, втренчен в обувките ни, продължи нерешително. - Благодаря ви за всичко, което направихте онзи път. Убеден съм, че баща ми изпитва същото. Говоря и от негово име. Благодаря. Казах много груби неща тогава, за което се извинявам. А сега ме извинете...
След тези думи той затвори вратата припряно, но внимателно. Нито веднъж не ни погледна в очите.
Митарай повдигна леко крайчеца на устните си и се разсмя тихо. След това каза:
- Май и той не е бил толкова лош човек.
- Да, не е лош човек - съгласих се.
- Струва ми се, че вече е научил доста неща от теб.
- Ха-ха, може би... Поне как да почуква по вратата.
Дебелата купчина листове, която Такегоши остави, представляваше писмото на Судо Таеко, адресирано до Митарай. С него ще се изяснят и всички дребни детайли около случая, поради което реших да ви представя цялото му съдържание и така да сложа край на тази проточила се история.
Епилог
ГЛАСЪТ НА АЗОТ
До младежа, с когото се срещнах в Арашияма
През всичките тези години ви очаквах. Осъзнавам, че думите ми може би звучат странно, но не бих могла да се изразя по друг начин.
Вече съм полудяла. И самата аз го разбирам. Вероятно е нормално за жена, извършила всички онези злини, но все пак обзелото ме чувство на несигурност не ми се струва обичайно.