Докато животът ми беше обвързан със земята, която майка ми обичаше, множество нощи сънувах как пред мен изведнъж ще се появи силен и страшен мъж, който ще ме наругае, след което ще ме завлачи по улицата и ще ме отведе в затвора. В такива случаи винаги се връщам мислено към времето на престъпленията. Всеки мой ден беше изпълнен със страх, че дори краката ми трепереха. Трябва да си призная, че все пак очаквах нещо подобно.
Вие обаче, човекът, който ме намери, бяхте значително млад, както и много мил и не ме попитахте нищо за деянията ми. Безкрайно съм ви благодарна. Захванах се да пиша единствено защото исках да споделя това с вас.
Щом се замисля обаче, струва ми се, че макар и около престъпленията ми да се вдигна толкова шум, поради вашата любезност има опасност много подробности така и да не се изяснят. Тъй като не съм сторила нищо хубаво на този свят, възнамерявам поне да обясня повечето детайли около случилото се, с което да превърна това писмо в изповед на разкаяние.
Животът в семейство Умедзава с доведената ми майка Масако и нейните дъщери за мен беше като ад. Може би ще прозвучи греховно, но дори и сега не изпитвам съжаление в истинския смисъл на думата. Спомням си как тогава мислех, че колкото и мъчителен живот да бях заставена да водя, където и да било, щях да го изтърпя. Вероятно успях съвсем безропотно да оцелея до настоящия момент именно защото животът ми беше такъв.
Когато баща ми остави майка ми, все още бях едва на годинка. Майка ми отчаяно го е умолявала да ѝ позволи да ме вземе, но той, изглежда, не ѝ е дал разрешение, под претекст че е слаба физически. Въпреки това е имал дързостта да зареже тази слаба жена и да я остави да се оправя сама с магазина за цигари.
По тази причина ме отгледа доведената ми майка, но бях подлагана на едни или други несгоди. Намирам пространното критикуване на вече починали хора за изключителен признак на несигурност и може би прекалявам с оправданията, но още от детските ми години никога не съм получавала джобни пари от нея. Не само това, но и нито веднъж не ми е купувала дори една кукла или нова дреха. Всичко, което получавах, бяха вещите на Томоко и Акико, които те вече не ползваха.
Дори и когато с Юкико бяхме в едно училище - по клас се падах една година над нея, но въпреки това фактът, че имах сестра на същата възраст като мен, ме караше да умирам от срам - тя винаги носеше нови дрехи, а моите бяха втора ръка. Исках поне от нея да не губя и започнах да изкарвам много по-добри оценки, но тогава всички останали започнаха да ми пречат на ученето.
Все още се чудя защо мащехата ми не ме върна на истинската ми майка в Хоя. Може би се е страхувала в квартала да не се появят слухове или пък семейството не е имало възможност да си позволи прислужница за голямата къща. От малка винаги съм била добра домакиня и всеки път щом казвах, че искам да живея с майка си в Хоя, все измисляха някаква причина, поради която да ме спрат. Хората от квартала обаче (макар и да нямах особено близки познати), както и приятелите ми от училище, не забелязваха в какви условия живея. Никой не обръщаше внимание. Зад оградата на двора на семейство Умедзава като че ли съществуваше друг, изолиран от обществото свят.
Винаги, когато посещавах майка си в Хоя и се прибирах, мащехата ми и доведените ми сестри ми погаждаха всевъзможни неприятни номера. Въпреки това нямаше как да спра да я навестявам.
Хората мислят, че съм ходела при нея често, но това не е вярно - в действителност работех. Причините са много. Първо, понеже доходите на майка ми бяха съвсем нищожни, трябваше да й осигурявам средства, с които да се прехранва, а освен това тя беше и много немощна, така че не знаех дали няма всеки момент да се разболее. Трябваше да спестя поне някакво количество пари.
Също така покрай факта, че живеех със семейство Умедзава, ако нямах никакви собствени доходи, щях изключително често да се сблъсквам с проблеми. Доведената ми майка никога не харчеше пари за мен.
Сякаш ми се подиграваше, като прел цялото време се опитваше да покаже на хората колко богато живеят собствените ѝ дъщери.
Така или иначе, за да се сдобиех с някакви собствени пари в портмонето си, се налагаше да работя. Нямаше как да вземам от бедната си майка.
Майка ми проявяваше огромно разбиране относно положението, в което се намирах. Когато от време на време ѝ се обаждаха от къщата да питат за мен, тя винаги лъжеше и казваше, че съм при нея. Момичетата от време на време дори идваха да ме търсят. Ако бяха разбрали, че работя, имайки предвид какви времена бяха, не знам какво можеше да ми наговорят.