Тогава, ако една жена не е от изключително добро потекло, беше трудно да си намери работа дори в бар. Благодарение на един познат, с когото се срещнах съвсем случайно, успях да си намеря работа веднъж в седмицата в една университетска болница. За да не причинявам проблеми на този човек или на синовете му, ще спестя подробностите, както и името на университета, поради което моля да ме извините. Негова е заслугата, че имах шанса да стана свидетел на толкова неща, сред които и човешка аутопсия.
Опитът обаче ме направи нихилистка. Човешкият живот започна да ми се струва твърде преходен - струваше ми се, че това, дали едно тяло е изпълнено с живот, или пък той си отива от него, се определя от съвсем незначителните прояви или липса на късмет, които зависят единствено от волята на околните.
Все повече мислех за смъртта, за самоубийство. В момента не ми се струва, че имах особено основателна причина. Не знам какви са младите сега, но момичетата по онова време силно копнееха да умрат, докато са още непорочни - този копнеж напомняше дори религиозно вярване.
На територията на същия кампус в университета, където работех, се намираха и факултетите по фармация и физика. От момента, в който ми показаха съда с арсеник, желанието ми да умра стана още по-силно. Сложих малко от отровата в дребно шишенце от козметика, отидох в дома на майка си и я заварих приклекнала пред огрявания от слънцето мангал, както винаги свита.
Отбих се при нея с идеята да се сбогувам, но щом ме видя, тя извади изпод мишницата си хартиен плик с имагаваяки971и ми го показа. Знаеше, че ще дойда, затова го беше купила за мен.
Докато двете ядяхме сладките, мислех, че не бих могла да умра сама. Сериозно се зачудих каква е била причината да се родя на този свят. Не ми се беше случило нищо приятно, затова ми се искаше да вярвам, че животът няма никакъв смисъл. Тогава обаче осъзнах, че майка ми е по-важна.
Когато и да отидех при нея, тя все беше в магазина си за цигари, седнала превита и унила като забравен вестник. Наистина беше такава през цялото време. Никога, когато съм била на гости при нея, не съм я заварвала в друга поза. Струваше ми се, че ще си умре така, седнала на татами пода в тесния магазин. Стигнах до извода, че животът ѝ би бил напълно безсмислен, от което още повече ме обземаше чувството, че не бих могла да простя на всички Умедзава.
Няма значима причина или случка, поради която да ми се прииска да убия членовете на семейството. Просто в продължение на дълги години се събираха множество дребни обиди.
Доведената ми майка обичаше веселбите, затова нейният дом преливаше от музика и смях, докато майка ми в Хоя, напротив, през цялото време си стоеше обезсърчена и всеки път щом забележех този контраст, ме побиваха ледени тръпки.
Все пак мога да се сетя за конкретен повод, който може да се каже, че ме е подтикнал. Стана веднъж, когато Кадзуе седна на масата за хранене в столовата в къщата на семейство Умедзава. Беше останал само един стол, който беше неудобен. Тя се оплака (през цялото време се оплакваше), след което доведената ми майка извади отнякъде малка торбичка и ѝ каза да я сложи на единия крак на стола. Тази торбичка беше част от колекцията на майка ми, която тя ценеше изключително много - беше я забравила в къщата, когато се е изнасяла.
В този момент реших, че вече няма как да им простя. Също така се почувствах така, сякаш веднъж вече съм умряла. Все някога ще загина, защо поне не направя майка ми щастлива, за сметка на мен самата?
Причината да измисля онзи план, макар и да ме е срам да си го призная, се криеше във факта, че не намирах лицето си за особено грозно. Що се отнася до тялото ми обаче, нямах никакво самочувствие. Струва ми се, че чувството за малоценност ми помогна да планирам убийствата. Смейте ми се, ако желаете.
Започнах усилено да обмислям действията си и ходех на много места. Тогава се запознах и с Такегоши-сан.
Наистина съжалявах за него. Многократно обмислях да падна на колене и да му кажа коя съм. Бях решила обаче, че ако трябва да се предам, ще стане със самоубийство.
В рамките на година малко по малко събрах всичките отровни вещества от работното си място. След това, в края на 1935 година, мълчаливо напуснах работа. Бях излъгала за потеклото и адреса си. Ето защо мисля, че нямаше как да ме намерят. Бях откраднала необходимото на много малки части, затова от университета едва ли щяха да забележат. Винаги когато ходех на работа, носех очила и сменях прическата си, за да не ме нознаят момичетата Умедзава. Радвах се, че вече няма да се налага да го правя.
Не таях толкова силна омраза към баща си. Просто го намирах за своеволен човек.