За оръжие, с което да го убия, подготвих дървена кутия за лекарства, която стоеше изхвърлена в университета. Тя беше много здрава - нямаше почти никакво разстояние между дъските в нея. Добавих здрава дървена пръчка като дръжка, в самата кутия положих настрани тежък лист стомана, така че с усилие да мога да я държа с една ръка, смесих слама и малко гипс, който бях откраднала от университета, и излях сместа между стоманения лист и стените на кутията. Сложих сламата, защото бях чула, че така спойката ставала по-здрава. Смятах, че дръжката ще е стабилна, но когато убих баща ми, тя все пак се счупи.
Тогава ми беше най-неприятно. Баща ми беше безотговорен човек, но не се беше държал с мен особено зле. Дори изглеждаше много щастлив, когато няколко дни по-рано ми беше казал, че иска да му позирам, което обаче трябвало да не издавам на другите и да остане в тайна само между нас двамата. В него имаше нещо почти детско.
Докато му позирах, заваля сняг - никога през живота си не съм виждала да натрупа повече и дори и сега ме побиват тръпки, когато си го спомня. Помислих, че боговете ми дават знак да се откажа.
Изпаднах в голямо затруднение. Тъкмо когато бях решила, че няма да мога и да го оставя за утре, пред очите ми баща ми изпи приспивателни. Всичко протичаше съвсем различно от плана ми.
Нямаше как да го оставя за следващия ден. Тогава картината щеше да бъде почти готова. Погледнах платното. Все още бяха нарисувани само щрихи с въглен, а на мястото на лицето ми имаше единствено две пресечени линии. След двайсет и четири часа картината щеше да е по- завършена и да си личи, че баща ми е рисувал мен.
Освен това на следващия ден, 25-и, имах урок по балет. Бях решила, че няма да ми се наложи да отлагам кроежите си, поради което бях обещала на доведената ми майка, че ще присъствам.
Така събрах кураж и убих баща си.
Изглежда, не е известно на никого, че тогава допуснах грешка. Силата на удара ми се оказа недостатъчна, поради което баща ми падна, но не умря, а започна да се мъчи. Взех няколко листа мокра хартия, сложих ги на носа и устата му, притиснах ги силно с ръце и го удуших. Фактът, че методът не беше разкрит от полицията, впоследствие ми се струваше доста необичаен.
На всички им се струпаше странно, че брадата му беше подрязана с ножица - всъщност планирах накрая да я избръсна с бръснач. За тази цел си бях подготвила такъв, но докато първоначално я подрязвах с ножица, от носа и устата му започна да тече кръв, от което ме обзе огромен страх и се наложи да спра. Също така внимавах да не изпусна на пода част от брадата, която бях отрязала, но явно и в това съм се провалила.
След това взех обувките на баща ми, излязох навън, оставих ги временно заедно с чантата ми на място, където нямаше сняг, отидох до страничния прозорец, от там с връв дръпнах резето на вратата, след което отидох до портата на двора със собствените си обувки. Страхувах се някой да не ме забележи, поради което реших да се върна обратно вътре, но тогава отново се сетих за онази отвратителна случка със стола. Сега ми се струва, че съм имала голям късмет да се сетя точно в онзи момент.
На улицата повървях на пръсти, след което пробвах да стъпя с цяло стъпало върху следите си, за да видя как ще изглежда. Както и очаквах, в средата на отпечатъка оставаше една малка вдлъбнатина. Потръпнах при мисълта какво можеше да стане, ако не го бях забелязала.
Тогава не носех нищо в ръцете си. В паниката си събрах в дланите си колкото сняг можех да нося и се върнах на пръсти до входа на ателието.
После сложих снега в чантата си, но понеже ми се струваше, че и това няма да е достатъчно, загребах дълбоко от този върху близките плочки на земята, колкото да докосна самите камъни, и го сложих в чантата. След това реших да пусна по една щипка от този сняг върху всичките дупки, които бях оставила от стъпването на пръсти, преди да мина през стъпките си с обувките на баща ми.
Щом излязох на улицата, изхвърлих останалия сняг от чантата и обух мъжките обувки. Ако на сутринта не беше повалял още малко сняг, вероятно следите, които оставих, когато загребах сняг пред ателието, щяха да бъдат забелязани.
Внимавах да не ме види никой и отидох до гората в Комадзава, която не беше толкова далеч от къщата. Разминах се с няколко коли, но не срещнах нито един пешеходец. Беше посред нощ, но все пак извадих късмет.
В Комадзава имаше поточе, на брега на което се намираше едно от любимите ми места. Навсякъде беше открито и обрасло с бодливи увивни растения, само в моя кът беше по-ниско и човек можеше да остане незабелязан. Ако трябваше да умра, бях решила да е там.